Светецът се олюля болезнено върху бастуните си и погледна свирепо околните мандарини, здраво стиснали устни.
— Проклети глупаци! — изкрещя той. — Ако бяхте направили на този идиот Ма клизма, щяхте да го поберете и в орехова черупка!
Той отново се обърна към Господаря Ли.
— Както и да е, подобни неща са по твоята част, не по моята. Считай, че разследването е поверено на теб, така че ми кажи какво искаш и аз ще се опитам да ти помогна — каза го съвсем простичко.
— Ще започнем с това, което си видял, но нека най-напред излезем от този Мавзолей — отговори Господарят Ли щастливо.
Когато Небесният господар закуцука към страничната врата, усетих как по тялото ми се разлива някаква топлина. Такъв невероятен късмет! Господарят Ли щеше да е по-мъртъв и от Ма Туан Лин, ако очите можеха да убиват, но мандарините не можеха да направят друго, освен да го гледат злобно. Минахме по един коридор и влязохме в малък кабинет, който гледаше към непретенциозна градинка. Всичко вътре беше износено и старо. Беше уютен, но претрупан — имаше предмети от времето на пра-пра-прадядо ми. Небесният господар въздъхна облекчено, когато се отпусна на тапицираната пейка и остави бастуните. Веднага заговори по същество.
— Случи се по-миналата нощ, Као… всъщност беше сутринта… някъде около двойния час на овцата. Не можех да спя, както обикновено — луната светеше силно и сигурно помниш колко топло беше. Станах, облякох се и с бастуните отидох до кея при лодката си. Гребането е единственото физическо упражнение, което сега ми се отдава.
Той направи няколко движения с ръце, които наподобяваха гребане с весла.
— Стигнах до остров Хортензия. Там за мен има направени специален кей и пътека, по която мога да ходя. Разхождах се през гората, възхищавах се на луната и ми се искаше умът ми все още да е в състояние да създава поезия. Тогава чух най-проклетия писък, който съм чувал някога и видях Ма Туан Лин да тича към мен.
Светецът наклони глава назад и погледна Господаря Ли покрай двете страни на носа си, а устните му се разтегнаха в разсеяна усмивка.
— Може би всичко оттук нататък е резултат от старческото ми слабоумие, не съм сигурен, Као, просто не съм сигурен. Мога само да ти разкажа това, което видях… или което ми се стори, че виждам. Най-напред, един дребен сбръчкан човек преследваше Ма. Беше по-стар от теб, може би дори и от мен, но тичаше леко като дете и издаваше някакви пронизителни звуци. Нещо като: пи-фанг! пи-фапг!
— Какво? — попита Господарят Ли. Небесният господар сви рамене:
— Не, няма никакъв скрит смисъл. Просто издаваше такъв звук. Пи-фанг! Ма държеше в ръцете си нещо, което приличаше на клетка за птици. Беше празна. След това мандаринът нададе още един писък, който накара двойка гнездящи яребици да излетят в тъмнината, знаеш как пляскат с крила, и да се блъснат право в лицето ми. Паднах назад в някакви високи бурени и предполагам, че това спаси живота ми. Дребният старец не ме видя, когато изтича покрай мен. Замахна с дясната си ръка и в нея се появи нещо светло, яркочервено, което хвърли по Ма Туан и го улучи право по гърба.
Господарят Ли се задави и се удари с юмрук отпред по гърдите.
— Огнена топка? — попита той, след като се съвзе.
— Знам! Знам какво си мислиш! Най-накрая и последното късче мозък на старото момче се е превърнало в буца краве масло, нали? — въздъхна горчиво Небесният господар. — Казвам ти това, което ми се стори, че виждам. Ма умря още преди да падне на земята — не ми трябваше аутопсия, за да съм сигурен в това, — а дребният старец изтича покрай него, лек като лист, носен от вятъра. След това избухна светло сияние, което ме заслепи. Когато отново можех да виждам, от стареца нямаше и следа. Ма лежеше недалеч, а тази птича клетка стърчеше нагоре в буренаците край него. Гърбът му още пушеше. Огледах навсякъде! — нямаше никакъв старец. След това чух същото „пи-фанг“, този път някъде от много далече… Вдигнах глава и видях как един голям бял жерав пресича лунния диск. Светецът пое дълбоко дъх и разпери широко ръце.
— Мислиш, че полудявам? Чакай, още не си чул нищо!
— Горя от нетърпение да го чуя — отвърна Господарят Ли.
— Као, до вилата, която Ма използваше на остров Хортензия, има голяма купчина пръст от някакъв започнат, но изоставен строеж. Едва когато погледнах натам, разбрах, че съм стигнал до самата вила. Вниманието ми към купчината привлече някакъв звук и когато от пръстта, осветена от луната, се показа една ужасна ноктеста лапа, разбрах, че окончателно съм загубил разсъдъка си. Последва я още една лапа, купчината се раздвижи и от нея се надигна нещо голямо. Когато мръсотията изпада от това нещо, разбрах, че пред себе си имам най-хубавия чих-мей, който се е появявал в Китай от цяло хилядолетие насам. Класически таласъм, Као, и гледаше към жерава в небето. След малко птицата се смали и се превърна в точка, а таласъмът се втренчи в Ма Туан Лин. Стигна до него само с два скока и, кълна се, веднага откъсна главата от тялото му! Вдигна кървавата си плячка и отхапа голяма част от нея, но не можах да видя повече. Запълзях назад, но някакъв начин се оттласквах с бастуните и се надявах мляскането на съществото да заглуши шума, който вдигах аз. Добрах се до лодката си, върнах се тук и веднага алармирах. Това е всичко, което мога да кажа. Господарят Ли кимна замислено.