Лодките се отделиха от кейовете и тръгнаха една до друга в двата канала, макар че никой от гребците не беше хванал веслото си. Погледнах напред и през мъглата успях да забележа, че ивица силна светлина прерязва пътя ни като нож.
„Може би това е стартовата линия“ — помислих си аз и усетих някакви силни вибрации: едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем…
Осемте камертона, Ин и Янг, бяха направили възможно Ию да изсвири песен, която не беше чувана от три хиляди години. Силните, плътни тонове — меки, въпреки огромната си сила — размиваха границата между водата и въздуха, сякаш сливаха двете стихии в едно. Последва дълъг, провлечен, пулсиращ звук, който постепенно надделя над останалите. Беше постоянен — тих, но с невъобразимо въздействие. Това беше песента на Ию — песента, която се превръщаше във вода и изпълваше двата канала така, че границите между тях да изчезнат и да се образува една пълноводна река, достойна за състезанието. Господарят Ли се обърна към кукловода с учуден поглед:
— Нима е възможно тези забележителни мъже да са създали канал за състезания, който освен това показва момента на слънцестоенето, което те са се борили да запазят?!
— Да, посоката на канала е постоянна, сякаш е сянка на гигантски слънчев часовник, хвърлена точно в момента на слънцестоенето. — отговори Завист. — Нямам никаква представа как са успели да постигнат това, макар че някъде съм чел, че и други са го правили. Няма нужда да казвам, че е точен до секундата.
Господарят Ли въздъхна меланхолично.
— Колко жалко! Единственият човек в Империята, който би могъл да ни обясни всичко това в по-добрите си дни, не би могъл да е тук. Мога да простя много неща, но не мога да простя съдбата на Небесния господар.
— Ли Као! Та той умираше! И разсъдъкът му почти си беше отишъл! възрази Завист. Трябваше да намеря някакъв начин, за да накарам Небето да се ядоса на човечеството! Това, че ти откри конспирацията за контрабанда на чай, ме наведе на мисълта, че бих могъл да използвам алчността на аристократите, за да възстановя Доктрината за духовете, но само тя нямаше да е достатъчна. Както всички знаем, Височайшият Джеда е много избухлив и раздразнителен, така че бях сигурен, че ще лиши земята от покровителството си още преди да проучи щателно целия ми замисъл, ако Небесният господар оскърби Небето с човешко жертвоприношение в името на справедливостта и религията, а това можеше да стане само, ако синът ми Злоба, се поселеше в тялото му. Но, както видяхте, този непрокопсаник едва не развали всичко!
За първи път Завист прояви някакви емоции и крещящо оцветеното му лице доби допълнителен червеникав оттенък от гняв.
— Това идиотче със сантименталния си план да ви убие в оранжерията! — каза той и отрова капеше от устните му. — Да ви убие? Та вие още не бяхте открили останалите мандарини и клетките им! А след това уби една малка слугиня, защото уж оставила да умре едно куче, според него, но истинската причина за това е друга! Просто е искал да се наслади на властта, която му дава новото тяло, а единственото, за което му е дошло наум да я използва, е било убийството. Отгоре на всичко реши да си играе с вас на гоненица из целия Забранен град. Най-сериозният аргумент в полза на безбрачието за мен е синът ми Злоба!
— Да, но в такъв случай не би имал и дъщеря си — отбеляза Господарят Ли тихо. — Тя без съмнение компенсира всичко останало.
— Да, така е — отговори Завист бавно. — Да, никой никога не е имал по-хубава и по-предана дъщеря, макар и малко момичета да са родени с такова проклятие.
Шареното му лице се обърна към мен и все още си мисля, че не беше погрешно да се чувствам поласкан от кимването му.
— Бих казал, че дъщеря ми избра най-неподходящото време, за да търси любов, но няма да го направя, защото знам, че тези неща не са въпрос на избор — каза той. — Съчувствах й, горкото момиче! Трябваше да прибягва до моментни пориви на страст в царството на сънищата — единствената среда, в която Лудост може да се движи, без да е напълно зависима от майка си… Никой не може да си позволи да не се подчини на майка й… но дори и в света на сънищата метаморфозите й щяха да се проявят. Плака дълго и горчиво. Макар и да не ми каза какво точно се е случило, знаех, че повече не може да се явява в сънищата на Вол Номер Десет, защото не искаше зъбите й да се забият в мозъка му, а ноктите — в сърцето му. Не можеш да се откажеш от божественото, ако ти го дават — каза Завист, а гримасата и горчивината в гласа му ме накараха да мисля, че няма предвид Ию Лан, когато добави: — Но няма нужда да сам да го търсиш.