Тряс, бум, бум, бум! Тряс, бум, бум, бум! Тряс, бум, бум, бум! Сега лодките се бореха с вълните, издигаха се нагоре и пропадаха надолу, а аз започнах да разбирам на собствения си гръб първата причина кормчията да се нарича „коза“. При вълнение той трябва да се стреми максимално да използва въздушния поток и вятъра, за да поддържа посоката на лодката, и да гледа колкото се може по-малко да държи веслото във водата, както е общоприето, защото това е удивително трудно. През по-голямата част от времето аз бях във въздуха и се блъсках във всичко наоколо, мъчейки се да овладея огромното тежко весло, а когато погледнах вляво през водните пръски, забелязах, че Куан се справя без никакво усилие. Как успяваше? Едва ли силата обясняваше всичко. Някак си тя успяваше да предугади всяка вълна и тласък, всяко залюляване и разклащане на лодката и да реагира точно в нужния момент. Вибрациите от музиката на Ию ставаха все по-силни и по-силни. Пещерата сякаш вече я нямаше. Небето (дали наистина беше небе?) беше потъмняло, а дъгите, вплетени във водата, блестяха като огнени езици. Стори ми се, че от двете страни виждам брегове, обрасли с дървета и храсталаци и тогава на десния се появиха хора, а на левия — големи, ужасни същества.
Шаловете подадоха сигнал, тимпаните ускориха темпото и гребците забързаха. Лодките се носеха напред като стрели, носовете им пореха ниските стръмни вълни и навсякъде летяха пръски. Клепалата не преставаха да призовават… чакай…чакай… чакай… долу… тласък… горе… чакай… чакай… спусни… тласък… вдигни! Заобиколихме втора издадена напред скала със символите на слънцестоенето, но този път не можах да вдигна веслото навреме. Съмнявам се, че някой друг е забелязал лекото отскачане напред на лодката на Завист, когато Куан взе завоя перфектно, но аз го забелязах. Сега тя беше с няколко сантиметра по-напред от мен и ако тези издадени напред скали бяха свързани по някакъв начин с времето, би трябвало да има още четири — съответстващи на половин година — и никак не ми се мислеше с колко още ще ме изпревари, когато заобиколим и последната. Шаловете подаваха сигнали, тимпаните и клепалата ускоряваха темпото все повече и повече: тряс, бум, бум, бум, тряс, бум бум, бум, а на мен ми беше все по-трудно да се справям с веслото. На левия бряг виждах огромни ужасни чудовища, които ревяха, биеха се и се убиваха, и вулкани бълваха огън и лава. Земята се надигаше и се тресеше, образуваха се пукнатини. Вдясно видях мъже и жени, свити и примрели от страх, облечени в кожи, жреци с мечешки кожуси, с пришити на тях четири златни очи, те вдигаха ръце към небето и се молеха, и напред, към каменната брадва избутаха едно момиче, и точно както направи преди това Небесният господар, каменното острие падна и още една душа беше предадена на боговете.
Чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе… чакай… чакай… долу, тласък, горе…
Лодката Янг вече беше с половин метър напред.
Преминахме покрай следващата издадена скала и видях хора, втренчили изпълнени с ужас погледи към малко бледо слънце, подобно на догаряща свещ, и те избутваха децата навън от прикритието на пещерите и ги караха да тичат и да играят със специални шапки на главите, както все още правим в моето село през първата луна — ярко оцветени шапки, оформени като цветя или скакалци, силно открояващи се на фона на белия сняг, за да привлекат вниманието на боговете, гледащи надолу. Гасяха се огньовете, за да се запази цялата топлина за слънцето. Навън, под надвисналото сиво небе, се изнасяха твърдо сварени яйца, боядисани във весели и ярки цветове, като цветята напролет, черупките им се чупеха, а кръглите жълтъци се вадеха и се издигаха високо нагоре с ръце.
Все по-бързо се движеха шаловете, все по-бързо биеха тимпаните и клепалата и все по-бързо проблясваха веслата, а лодките подскачаха върху вълните и от ударите можеха да ти се изпочупят зъбите, един след друг, един след друг, а издължените корпуси се мъчеха да се извъртят напряко на канала и се клатеха неудържимо. Веслото ме подхвърляше във въздуха като парцалена кукла, мъчех се да използвам въздушното течение, а не водата, и все пак Куан ме изпреварваше и предугаждаше всичко — самоуверена и спокойна. Сега лодката Янг беше с повече от метър напред.
Водните пръски размазваха очертанията на бреговете. Различих едно село, което много приличаше на моето, и със свито сърце видях красивите момичета, облечени с най-пъстрите си дрехи, да седят на високи люлки, а младите мъже да ги люлеят все по-високо и по-високо — прекрасни цветя достигащи небето, и по-възрастните жени, също с пъстри дрехи, да танцуват в кръг, като листенца на цвете, около стълб, напомнящ стебло. Бащите караха синовете си да ритат топките все по-високо и по-високо, и да не допускат да падат на земята, а те бяха яркожълти като слънцето. Счупиха тържествено последния лед, изчистиха гробовете и поканиха духовете на мъртвите да се присъединят към празничното първо къпане в потока и от ръка на ръка весело се подаваха купички с вино.