Престанах да броя скалите. Вибрациите на Ию бяха станали невъобразимо силни и изведнъж разбрах как духът на старите кладенци може да предугажда всяка команда. Куан не гледаше водата, а се вслушваше в звуците, които я пораждаха. Разбрах, че ако престана да мисля и оставя тялото си да реагира на музиката, ще мога да правя същото. Но беше твърде късно. Разликата между нас вече беше около десет метра и щеше да става все по-голяма, освен ако Завист не подадеше погрешна команда. Сега виждах само гърба му, моментно, сред водните пръски и дори при това разстояние можех да доловя спокойната му самоувереност — като на човек, който се разхожда с лодка през почивния си ден.
Господарят Ли правеше единственото, което би могъл да направи — молеше се. Виждах го пред мен, изправен на издигнатия нос, с очи отправени към небето и вятърът донасяше откъслечни думи:
— Владетелко на тайнствата… Водителко на изгубените души… Обединителко на Горещото и Студеното, на Макрото и Сухото, на Направеното и Ненаправеното…
Дясната му ръка се вдигна и шалът предаде командата, а аз вече бях чул нещо в тремолото на музиката, нещо ггред нас и сега бях готов — долу, тласък, горе… чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе! Идеше ми да се разплача от яд. Този път Куан не ме изпревари и заобиколихме скалата едновременно, но разликата от десет метра си остана. Твърде късно, твърде късно…
— Най-велика от великите… Пазителко на най-светите саможертви… Утешителко на всичко, което боледува и мре…
След скалата ни обля слънчева светлина, толкова силна, че сякаш небето бе пламнало. От пенестите вълни на дъгата изригнаха черни фонтани и видях над повърхността да се издига един дракон, от ужасните — киао лунг — а не от добрите водни дракони. Левия бряг бяха заели страшни същества. Безмилостният Жълт вятър опустошаваше десния — събаряше колиби, покриваше всичко с пясък и цялата реколта гореше и съхнеше.
— Ти, изпълнената с тъга… Ти, утешителко… Ти пазителко на всички живи същества… — припяваше Господарят Ли.
Писъците в небето ме накараха да вдигна очи и да видя трите най-ужасни същества, трите крилати слуги иа Покровителката на болестите, позволила някога на един войн да я обича, кралицата, майка и богиня на Запада. Тези, които я познават, биха казали, че ноктите й са докоснали война съвсем леко. Сега откъм Планината на трите опасности се спускаха Големият пеликан, който носеше на гърба си Блудницата на болестите — Ию Хуа-лунг, Малкият пеликан, който носеше Тоу-шен Ниянг Ниянг — Кралицата на Чумата и Зелената птица, която носеше Ма Шен — Покровителка на пъпките и обривите на едрата шарка. Трите птици на смъртта се спуснаха ниско, с крясъци, и в един ужасяващ миг ми се стори, че огромен тигров нокът разрязва небето от хоризонт до хоризонт, но след това разбрах, че това е нокът, оформен от Жълтия вятър.
Шалът подаваше команди, а клепалото удряше: Долу, тласък, горе… чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе. Двете лодки взеха завоя гладко, все още с разликата от десет метра помежду им и черният ми дроб се смрази. На тази скала бяха изобразени само символите на Янг. Последната скала. Половин година. Силата на Янг трябваше да отстъпи пред Ин, ако трябваше земята да не изгори, ако трябваше чумата и болестите да не я опустошат. Лодката ни направи голям завой и успях да погледна напред. Видях бял лъч светлина да пресича водната повърхност, каналът се стесняваше, защото приближавахме линията на финала и точно в средата, увиснал във въздуха, имаше блестящ кръг. Това беше „пи“ — символ на небесната хармония, непрекъснатият кръговрат на Янг и Ин. Върховете на двата дълги остри рога на драконовите глави на лодките заблестяха със същата светлина, Господарят Ли и Завист разпериха шаловете широко, барабаните и клепалата забиха като сърца на великан, а гребците простенаха и напрегнаха сили до краен предел.
— Утешителко, ти, която даряваш чистота…