— Нима не разбираш, че режеш клона, на който седиш? — попита той. — Не можеш да си позволяваш волности с човек като Джок Ъпам. Той няма кротко да се свие в някой ъгъл като добро дете. Няма да се престори на мъртъв. Ако питаш мен, трябва веднага да отидеш в кабинета му и да се извиниш. Кажи му, че си готова да направиш необходимото, върви да позагладиш перушината му. Ако ли не, още отсега ти казвам, че с кариерата ти е свършено.
— Трудно ще ме уволни, защото съм отказала да върша незаконни неща — озъбих се аз.
— Няма да му се наложи да те уволни. В състояние е така да ти вгорчи живота, че ще ти се иска никога да не се беше мяркала тук. Ти си добро момиче, Катрин, и аз те харесвам. Чу мнението ми. Сега те оставям да пишеш собственото си надгробно слово.
Това се случи преди една седмица. Не се извиних на Джок. Не споменах за разговора ни пред никого. Веднага след Коледа, точно както се бяхме разбрали, изпратих препоръките си на клиента. Кандидатът на Джок не спечели поръчката.
Нещата в небезизвестната фирма „Фулбрайт, Коун, Кейн & Ъпам“ останаха привидно непроменени. До тази сутрин.
На партньорите им отне точно седем дни, за да измислят на какво мъчение да ме подложат. Днес сутринта Лайл донесе в офиса ми радостната новина.
— Предупредих те — започна той. — Това им е проблемът на жените, никога не се вслушват в здравия разум. — Някой пусна водата на тоалетната в „офиса“ до моя и аз зачаках шумът да утихне. Сякаш бе някаква прокоба.
— Знаеш ли как хората обикновено наричат разумното обмисляне на даден факт? — попитах го. — Рационален подход.
— Там, където заминаваш, ще имаш достатъчно време да прилагаш рационалния си подход — отвърна той. — Днес сутринта партньорите се събраха да пият кафе с понички със сладко и да решат съдбата ти. Колебаеха се доста между Калкута и Алжир. С радост мога да ти съобщя, че се спряха на Алжир. Моят глас беше решаващ. Надявам се да оцениш какво направих за теб.
— Не те разбирам — отбелязах и усетих, че в стомаха ми се просмуква хлад и в същото време вътре започва да бълбука нещо лепкаво. — Къде, по дяволите, е Алжир? Какво общо има с мен?
— Алжир е столицата на държавата Алжир, социалистическа държава в Северна Африка, истинска страна от Третия свят. Най-добре да вземеш тази книга и да я прочетеш. — Той хвърли дебело томче на бюрото ми и продължи: — Щом визата ти излезе, което ще отнеме около три месеца, ще прекараш доста време там. Това е новото ти назначение.
— И какви ще са задълженията ми на новата длъжност? — полюбопитствах аз. — Или става дума за най-обикновено заточение.
— Не, там наистина стартираме нов проект. Работим на някои доста екзотични места. Имаме едногодишна поръчка за някакъв незначителен клуб на богатите от Третия свят, които се срещат от време на време, за да си бъбрят за цените на петрола. Май името е ОТРАМ или нещо такова. Чакай малко. Сега ще погледна. — Той дръпна някакви листове от джоба на сакото си и започна да ги разглежда. — А, ето. Казвали се ОПЕК.
— Не съм ги чувала — отвърнах аз. През декември 1972 година не бяха много хората по света, които бяха чували за ОПЕК. Въпреки че много скоро това положение щеше да се промени.
— И аз не съм — призна Лайл. — Затова партньорите прецениха, че назначението е просто съвършено за теб. Искат да те погребат жива, Велис. Бях те предупредил. — Някой отново пусна водата в тоалетната и всичките ми надежди поеха надолу в канализацията. — Преди няколко седмици получихме съобщение от офиса в Париж. Питаха дали разполагаме с компютърни специалисти с познания в областта на нефта, природния газ и електроцентралите. Бяха готови да вземат всеки, когото им предложим, да не говорим, че комисионата е доста тлъста. Никой от консултантите не иска да отиде. Енергетиката не е от бързо разрастващите се индустрии. Просто начин да те пратят в десета глуха. Тъкмо се канехме да им отговорим, когато се сетихме за теб.
Не могат да ме принудят да приема тази работа — не беше ли сложен край на робството още с Гражданската война? Искат да ме накарат да напусна. Проклета да съм, ако им се оставя толкова лесно.
— И какво ще правя за момчетата от Третия свят? — попитах мило. — Нищо не разбирам от петрол. А за природния газ знам само онова, което чувам от съседния офис. — Посочих към тоалетната.
— Радвам се, че попита — отвърна Лайл и пристъпи към вратата. — Изпращат те в „Кон Едисън“3, докато заминеш. В електроцентралата се изгарят всички боклуци, които пътуват с шлеповете за смет по Ийст Ривър. За няколко месеца ще се превърнеш в експерт по енергодобива. — Лайл се изхили и ми помаха през рамо, докато излизаше. — Горе главата, Велис. Ами ако беше Калкута?