И така, седях си посред нощ в информационния център на „Пан Ам“, готвех се да замина в държава, за която дори не бях чувала, на континент, за който не знаех почти нищо, предстоеше ми спешно да стана експерт в област, която никак не ме интересуваше, и да заживея сред хора, които не говореха родния ми език и сигурно бяха убедени, че мястото на жените е в харемите. В интерес на истината имат доста общи неща с партньорите от „Фулбрайт и Коун“, мислех си аз. И то в много отношения.
Нямаше да ме сплашат. Нужни ми бяха три години, за да науча всичко в областта на транспорта. Да усвоя каквото трябва за енергетиката, ми се струваше значително по-лесна работа. Изкопаваш дупка в земята и бликва нефт. Какво толкова? Само че щях да придобия опита си по трудния начин, ако се окажеше, че книгите, които ми предстоеше да прочета, бяха също толкова вдъхновяващи като тази пред мен:
„През 1950 година арабският «лек суров» се продавал за 2 долара барела. През 1972 година цената е все същата. Така арабският «лек суров» се нарежда сред малкото природни суровини, които не се влияят от инфлацията през вече споменатия период. Обяснението на този феномен е в строгия контрол, упражняван от правителствата по света върху ценната суровина.“
Забележително. Само че онова, което наистина ми се стори забележително, не го пишеше тук. Имаше нещо необяснено в нито една от книгите, които разгърнах тази вечер. Арабският „лек суров“ явно бе вид петрол. Той бе най-скъпият и най-търсеният в света. Причината цената му да се запази непроменена цели двайсет години бе, че тя не се контролира от хората, които го купуваха, нито пък от тези, които притежаваха земята. Контролираше се от дистрибуторите, от небезизвестните посредници. И винаги е било така.
В света съществуваха осем крупни петролни компании. Пет от тях бяха американски; останалите три — британска, холандска и френска. Преди петдесет години, докато били на лов за елени някъде из Шотландия, господата от петролодобива решили да разпределят световния нефт и да не се пречкат един на друг. Няколко месеца по-късно се събрали на съвещание в Остенде, на което се появил така нареченият Калуст Гулбенкиан с червен молив в джоба. Когато го извадил, прокарал така наречената по-късно „тънка червена линия“ около онази част от света, в която навремето се ширела Отоманската империя, а сега се намират Ирак и Турция, както и значителна част от Персийския залив. Господата си разделили територията и започнали да сондират. В Бахрейн бликнал нефт и надпреварата започнала.
Законът за търсенето и предлагането лесно се подлага на съмнение, когато си най-значителният консуматор в световен мащаб на даден продукт и освен това контролираш доставките. Според данните, които прочетох, Америка отдавна е най-значителният потребител на петрол. А нефтопреработвателните компании, повечето американски, контролираха доставките. Бяха се договорили да добиват (или откриват) петрол в замяна на крупен дял, затова превозваха, разпределяха и продаваха суровината, като по този начин трупаха червени точки.
Седях сама сред куповете технически и бизнес справочници, измъкнати от библиотеката на „Пан Ам“, единствената библиотека в цял Ню Йорк, отворена в навечерието на Нова година. Наблюдавах как снегът се сипе около блесналите улични лампи по Парк Авеню и размишлявах.
Една мисъл не спираше да се върти в главата ми и тя щеше да занимава и значително по-умни от мен през идните месеци. Същата тази мисъл нямаше да позволява на някои да заспят и щеше да донесе несметни богатства на собствениците на петролните компании. Щеше да доведе до войни и кръвопролития, до икономически кризи, дори да изправи страните пред прага на трета световна война. По онова време обаче поне на мен идеята не ми се струваше чак толкова революционна.
Мисълта бе следната: ами ако не ние контролираме световния добив на петрол? Отговорът на този въпрос, сам по себе си достатъчно красноречив, щеше да изникне дванайсет месеца по-късно пред останалата част от света под формата на старозаветното Писмо на стената4.
Предстоеше ми среща в Самара.
Тих ход
Позиционен: отнася се за ход, маневра или начин на игра, подтикнат от стратегически, а не от тактически съображения. По този начин позиционният ход е много вероятно да бъде тих ход.
Тих ход: ход, който нито води до шах, нито взема фигура, а и не съдържа пряка заплаха… Очевидно дава на черните значителна свобода на действие.
4
През VI век, докато евреите са хвърлени в затвора във Вавилон, тайнствена ръка пише злокобни предупреждения по стените. — Б.пр.