НЯКЪДЕ ЗВЪНЕШЕ ТЕЛЕФОН. Вдигнах глава и се огледах. Трябваха ми няколко секунди, за да се ориентирам, че съм в информационния център на „Пан Ам“. Все още бе новогодишната нощ; стенният часовник в далечния край на помещението показваше единайсет и петнайсет. Продължаваше да вали. Бях проспала повече от час. Зачудих се защо никой не вдига телефоните, когато звънят.
Огледах залата и погледът ми се плъзна над белите плочки по пода. Те покриваха безброй метри коаксиални кабели, притиснати като червеи в недрата на сградата. Наоколо не се мяркаше жив човек; бе като в морга.
Спомних си, че казах на операторите да си починат, че ще поема работата вместо тях. Това обаче беше преди часове. Затова сега, докато нацупено се отправях към централното табло, усетих, че молбата им е била доста необичайна. „Имаш ли нещо против да отскочим до звукозаписната да пошаваме?“, бяха помолили те. Да шават ли?
Отидох при таблото, откъдето се контролираха пултовете и машинните конзоли за този етаж и свързваха охранителните системи на вратите из цялата сграда. Натиснах копчето за телефонната линия, която светеше. Освен това забелязах, че в устройство шейсет и три мига червена светлина, което означава, че трябва да се смени касетката. Подадох сигнал в звукозаписната, за да повикам някой от операторите, след това стиснах слушалката и потрих сънено очи.
— „Пан Ам“ нощна смяна — обадих се аз.
— Видяхте ли? — чух меден мъжки глас с изискан британски акцент. — Нали ви казах, че още работи! Тя вечно работи — обясняваше човекът на някого до себе си. След това отново се обърна към мен. — Кат, миличка, закъсняваш. Чакаме те. Минава единайсет. Още ли не се сещаш какво е днес?
— Луелин — отвърнах и протегнах болезнено схванатите си ръце и крака, — не мога да дойда, честно. Имам много работа. Знам, че ви обещах, обаче…
— Никакво „обаче“, миличка. На Нова година е моментът да разберем какво ни готви съдбата. На всички вече ни гледаха и нямаш представа колко беше забавно. Дойде и твоят ред. Хари не спира да ме ръчка. Иска да говори с теб.
Изпъшках и отново натиснах сигнала за оператора. Къде бяха тия проклетници? Как е възможно трима възрастни мъже да имат желание да прекарат Нова година в тъмната студена звукозаписна и да „шават“, каквото и да означава това?
— Скъпа — прогърмя гласът на Хари. Както винаги дълбокият му баритон ме накара да отдръпна слушалката от ухото си. Хари ми беше клиент, докато работех за „Трипъл Ем“, и си останахме добри приятели и след като напуснах. Той ме „осинови“ и при всеки повод ме канеше на празненства, като не пропускаше случай да ме събере със съпругата си Бланш и брат й Луелин. Искрената надежда на Хари бе да се сприятеля с противната му дъщеря Лили, която бе почти моя връстничка. Как ли пък не.
— Виж, скъпа — бучеше Хари, — надявам се да ми простиш, но току-що изпратих Сол с колата да те вземе.
— Не биваше да го правиш, Хари — отвърнах. — Защо не ме попита, преди да изпратиш Сол в този сняг?
— Защото щеше да откажеш — изтъкна веднага Хари. Това бе самата истина. — А и на Сол му е приятно да се разкарва напред-назад. Нали е шофьор? При заплатата, която му плащам, няма право да се оплаква. Както и да е, дължиш ми услуга.
— Не ти дължа никаква услуга, Хари — срязах го аз. — Да не забравяме кой какво е направил.
Преди две години бях инсталирала компютърна програма за компанията на Хари, която не само сложи ред в работата му, но и го превърна в най-крупния кожар в Ню Йорк, ако не и в цялото Северно полукълбо. В момента „Кожите на Хари“ могат да доставят уникати във всяка точка на земното кълбо за двайсет и четири часа. Подадох сигнала за оператора отново, тъй като червената светлина за касетката пак заблестя. Къде се бяха скрили проклетите оператори?
— Виж, Хари — започнах нетърпеливо аз, — нямам представа как си ме открил, но дойдох тук, за да се усамотя. Не мога да ти обясня точно сега, но имам огромен проблем.
— Проблемът ти е, че само работиш и си вечно сама.
— Моята компания винаги се превръща в проблем — обясних раздразнено. — Опитват се да ме преместят на нова работа, от която не разбирам нищичко. Освен това имат намерение да ме пратят отвъд океана. Трябва ми време да помисля и да преценя дали да замина.
— Нали ти казах — ревна Хари в ухото ми. — Не трябваше да се доверяваш на тези еврейски говеда. Счетоводители лютерани! Че кой е чувал за подобно нещо? Добре де, аз може и да съм женен за такова едно изчадие, но не им позволявам да се докопат до счетоводните ми книги. Нали се сещаш какво се опитвам да ти кажа. Затова грабвай палтото и слизай долу като добро момиче. Ще дойдеш да пийнеш едно и да ми поплачеш на рамото. А пък гледачката е направо невероятна. Работи тук от години, но не бях чувал за нея. Ако знаех, щях да уволня брокера си и да взема нея на работа.