— Сахара — казах аз и вдигнах поглед от книгата, когато навлязохме в пустинята към Гардая. — Ти знаеш ли, че Сахара невинаги е била най-голямата пустиня на света? Преди милиони години била най-голямото затворено море. Така са се образували нефтът и природният газ — от разлагането на дребните морски твари и растения. Природна алхимия.
— Не думай — отвърна сухо Лили. — Искам да ти кажа, че резервоарът ми напомня, че трябва да спрем и да заредим с малко от онези дребни морски твари. Най-добре е да го сторим в Гардая. Според картата на Мини по този път няма много градове.
— Не съм я виждала — отвърнах, защото наистина не видях картата, която те двете унищожиха. — Дано паметта ти да е добра.
— Не забравяй, че съм шахматист — напомни Лили, сякаш това обясняваше всичко.
— Този град, Гардая, едно време са наричали Кардая — обясних аз, когато отново забодох поглед в дневника. — Нашата приятелка Мирей е спирала тук през 1793 година. Ето чуй: „Навлязохме в Кардая, наречен на берберската богиня Кар — Луна, — която арабите назовават Либиа — богиня на дъждове. Тя властвала над затвореното море от Нил до Атлантическия океан; синът й е Феникс основал Финикийската империя; твърди се, че баща й бил самият Посейдон. В различните земи има различни имена: Ищар, Астарте, Кали, Сибеле. От нея произлизал животът в моретата. В тази страна я наричали Бялата царица.“
— Господи — възкликна Лили и ме погледна, докато намаляваше, за да завие към Гардая. — Искаш да кажеш, че градът е наименуван на нашата съдбовна героиня? Значи може да се озовем на бяло поле, така ли!
Толкова се бяхме задълбочили в дневника, че не обърнах внимание на тъмносивото рено зад нас, докато и то не удари спирачки и не ни последва по отклонението към Гардая.
— Тази кола не я ли видяхме вече? — попитах Лили.
Тя кимна, ала не отмести очи от пътя.
— В Алжир — отвърна спокойно тя. — Беше паркирана през три автомобила встрани от нас на министерския паркинг. Същите двама бяха вътре. Преди около час, докато бяхме в планината, ни задминаха, затова успях да ги огледам. Не са се отделяли от нас. Дали онова приятелче Шариф не е пуснало копоите си?
— Не — отвърнах и се опитах да ги огледам в страничното огледало. — Това е кола на министерството. — Знаех отлично кой я е изпратил.
Още в Алжир бях неспокойна. Щом излязохме от къщата на Мини в Казба, се обадих на Камил от уличен телефон на площада, за да му кажа, че заминавам за няколко дни. Той направо побесня.
— Ти полудя ли? — извика той. — Балансът, който моделът ще покаже, е особено важен за мен! Цифрите ми трябват до края на седмицата! Чудесно знаеш, че проектът е спешен.
— Ще се върна след няколко дни — обещах. — Освен това всичко е готово. Събрах данните за страните, които посочи, и съм ги вкарала в компютрите на „Сонатрах“. Мога да ти напиша инструкция как се действа с програмите — всичко е готово.
— А в момента къде си? — прекъсна ме Камил ядосан. — Минава един. Отдавна трябваше да си на работа. Онази смешна кола беше паркирана на моето място и имаше бележка. Да не говорим, че и Шариф висеше пред вратата ми, за да пита за теб. Убеждава ме, че си контрабандистка на автомобили, криеш нелегални имигранти… и нещо за някакво зло куче. Би ли ми обяснила какво става?
Браво. Ако се натъкнех на Шариф, преди да завърша мисията, всичко пропадаше. Трябваше да се разбера с Камил — доколкото бе възможно. Май редиците на съюзниците ми започваха да оредяват.
— Добре — отвърнах аз. — Една приятелка си има проблеми. Дойде да ме види, обаче визата й не е подпечатана.
— Паспортът й е на бюрото ми — изфуча Камил. — Шариф го донесе. Дори няма виза!
— Просто формалност — побързах да вметна аз. — Жената е с двойно гражданство… и разполага с още един паспорт. Можеш да оправиш нещата, все едно че е влязла напълно законно в страната. Така ще направиш Шариф на глупак… Камил повиши глас.
— Уважаема госпожице, нямам никакво намерение да правя шефа на тайната полиция на глупак! — След това смекчи малко тона. — Макар да не е редно, ще се опитам да й помогна. По една случайност знам коя е младата дама. Познавам дядо й. Беше близък приятел на баща ми. Двамата играеха заедно шах в Англия.
Виж ти! Ставаше доста засукано! Махнах на Лили и тя се опита да се вмъкне в телефонната кабина и да допре ухо до слушалката.
— Баща ти е играл шах с Мордекай? — повторих аз. — Той сериозен играч ли беше?
— Всички сме сериозни играчи — отвърна уклончиво Камил. Помълча за момент, сякаш мислеше. При следващите му думи Лили се стегна, а моят стомах се сви. — Знам какво сте замислили. Срещнала си се с нея, нали?