— С коя? — попитах най-невинно.
— Не се прави на глупачка. Аз съм ти приятел. Знам какво ти каза Ал-Марад. Знам и какво търсиш. Мило момиче, играеш прекалено опасна игра. Тези хора до един са убийци. Не е много трудно да се сети човек накъде си тръгнала — чувал съм слуховете за онова, което е скрито там. Да не би да си въобразяваш, че когато разбере, че те няма, Шариф ще пропусне да тръгне след теб?
Двете с Лили се спогледахме. Дали пък и Камил не беше част от играта?
— Ще се опитам да те покрия — обеща той, — но искам да си тук до края на седмицата. Каквото и да стане, не се връщай в офиса си, не идвай в кабинета ми и в никакъв случай не се опитвай да се качиш на самолет. Ако искаш да ми кажеш нещо за… проекта… най-добре се свържи с мен през пощата.
По тона му разбрах какво се опитва да ми каже: цялата ми кореспонденция трябваше да минава през Терез. Можех да оставя там и паспорта на Лили, и инструкциите за ОПЕК, преди да тръгнем.
Преди да затвори, Камил ми пожела късмет и добави:
— Ще се постарая да те пазя, доколкото мога. Само че, ако се забъркаш в неприятности, може да се окаже, че си съвсем сама.
— Не е ли така с всички? — отвърнах през смях. След това цитирах Ал-Марад: Ел-сафар Зафар! Искрено се надявах старата арабска поговорка да се окаже истина, въпреки че имах доста резерви по този въпрос. Щом затворих, ме обзе чувството, че и последната ми връзка с действителността е прекъсната.
Значи колата на министерството, която влезе в Гардая след нас, беше изпратена от Камил. Сигурна бях. Беше изпратил хора да ни пазят. Не можех да им позволя да се влачат след нас из пустинята. На всяка цена трябваше да измислим нещо. Не познавах тази част от Алжир, но поне знаех, че град Гардая е един от известните пентаполиси или петте града на Мзаб. Докато Лили обикаляше, за да открие бензиностанция, аз огледах града, ограден от алени, розови и червени скали, подобни на кристални образувания, издигнали се направо от пясъците. Това бяха градовете, за които пишеха във всяка книга за пустинята. По думите на Льо Корбюзие63 те пулсират с „естествения ритъм на живот“. Архитектът Франк Лойд Райт ги нарича „най-красивите градове на света“, а червените пясъчни образувания са „с цвета на кръв — цвета на Сътворението“. Затова пък в дневника на френската монахиня Мирей пишеше нещо по-интересно:
„Тези градове са били създадени преди хиляда години от ибадитите — «обладаните от Бог», — които вярвали, че те са обиталища на необикновената богиня на луната и наречени на нейно име: Блестящата, Малика — Кралицата…“
— Мамка му! — възкликна Лили, когато спря на бензиностанцията. Преследвачите ни подминаха, направиха обратен завой и се наредиха зад нас, за да заредят и те. — Намираме се на майната си, двама главорези са ни по петите, пред нас се простират милиони километри пясък и нямаме никаква представа какво търсим, и така ще бъде дори след като го открием.
Не можех да не се съглася с мрачната й прогноза. И ето че след секунди стана още по-зле.
— Най-добре да си осигурим допълнителен бензин — заяви Лили и изскочи от колата. Извади пачка банкноти и купи две двайсетлитрови туби бензин и още две с вода, докато служителят пълнеше резервоара на ролса.
— Това не беше нужно — казах й, когато се върна. — Пътят към Тасили минава през петролното поле Хаси-Месауд. Навсякъде е осеяно със сонди и преработвателни станции.
— Не са ни на път — заяви тя и запали. — Трябваше да погледнеш картата. — Стомахът ми отново започна да се свива.
Оттук имаше само два пътя към Тасили. Единият минаваше на изток през петролните полета в Ургла, след това се спускаше на юг. На повечето места там бе необходим джип. А пък другият, може би два пъти по-дълъг, минаваше през голата долина Тидикелт — една от най-сухите и опасни части на пустинята, място, където пътят бе маркиран с деветметрови колони, за да го изровят, когато пясъкът го засипе, което се случваше често. Корнишът може и да приличаше на танк, но не разполагаше с необходимите вериги, за да мине през дюните.
— Нали не говориш сериозно? — обърнах се към Лили, до като тя излизаше от бензиностанцията, следвана неотлъчно от опашката ни. — Спри в най-близкия ресторант. Трябва да поговорим.
— И да си изработим стратегия — съгласи се тя и вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. — Тези типове започват да ме дразнят.
Открихме малък ресторант в самия край на Гардая. Слязохме, минахме през хладния бар на входа и се озовахме във вътрешен двор, където чадъри над масите и съсухрени финикови палми хвърляха сенки в червения вечерен сумрак. Всички маси бяха свободни — бе едва шест, — но аз открих сервитьора и поръчах прясна салата и таджин, пикантно агнешко рагу с кускус.