— Кой е предсказателят тук? — сопна му се възрастната дама и ме зяпна през лъскавите очила. Седя мълчаливо доста време, сякаш не бързаше да започне. Минаха няколко минути и всички започнаха да стават неспокойни.
— Не трябва ли да ви покажа дланта си? — попитах.
— Трябва да мълчиш! — предупредиха ме в един глас Хари и Луелин.
— Тихо! — гракна раздразнена гледачката. — Това е трудна материя. Опитвам се да се съсредоточа.
Определено се опитва да се съсредоточи, казах си аз. Не беше откъснала очи от мен от мига, в който седна. Погледнах часовника на Хари. Оставаха седем минути до полунощ. Гледачката не трепваше. Сякаш се бе вкаменила.
С напредването на стрелките на часовниците вълнението в заведението нарастваше. Гласовете ставаха по-гръмки, хората приготвяха бутилки шампанско в купите с лед, пробваха кречеталата си, вадеха смешни шапки, пакети конфети и разноцветни флагчета. Стресът, натрупан през старата година, щеше да изригне като пълен с пленени змии аквариум. Спомних си защо не обичам да излизам в новогодишната нощ. Гледачката като че ли не забелязваше какво става около нея. Продължаваше да седи, без да помръдва. Не откъсваше очи от мен.
Извих поглед настрани. Хари и Луелин се бяха привели напред, притаили дъх. Бланш се бе отпуснала назад на стола си и спокойно наблюдаваше профила на жената. Обърнах отново очи към непознатата и забелязах, че тя не е трепнала. Сякаш бе изпаднала в транс и гледаше през мен. Постепенно бавно измести очи към моите. В същия миг усетих ледената тръпка, която ме бе полазила по-рано. Само че този път ми се стори, че идва отвътре.
— Не говори — прошепна неочаквано гледачката. Чак след секунда осъзнах, че устните й мърдат, че тя е изрекла думите. Хари се приведе още по-напред, за да може да я чува, а след него и Луелин дръпна стола си по-близо. — В голяма опасност си — каза тя. — Усещам как дори в този момент опасността витае около мен.
— Опасност ли? — попита намръщен Хари. В този момент се приближи една от сервитьорките с кофичка с лед и бодната вътре бутилка шампанско. Хари й махна нервно да остави всичко. — Какво говориш? Това някаква шега ли е?
Гледачката бе свела поглед към клипборда и барабанеше с молива си по металната щипка. Очевидно се колебаеше дали да продължи. Започнах да се дразня. Защо й трябваше на тази жена, която очевидно бе глуха за празничната глъчка, да ме плаши? Тя рязко вдигна глава. Сигурно бе забелязала гнева по лицето ми, защото стана по-делова.
— Ти си деснячка — заяви тя. — Следователно на лявата ти ръка е записана предопределената ти съдба. Дясната показва посоката, в която се движиш. Дай ми първо лявата.
Трябва да призная, че ми се стори странно, ала докато тя се взираше мълчаливо в дланта ми, ме обзе странното чувство, че наистина вижда нещо. Тънките й възлести пръсти, стиснали ръката ми, бяха като ледени късчета.
— Ама че ръка имаш, млада госпожице! — възкликна тя с неестествен глас.
След това дълго се взира в линиите с широко ококорени очи. Клипбордът се плъзна от скута й и тупна на земята, ала никой не се наведе, за да го вдигне. Хората около масата ни следяха с нарастващо напрежение, но никой не продумваше. Всички бяха впили очи в мен, докато шумът около нас се вихреше все по-силен и завладяващ.
Гледачката стисна дланта ми в двете си ръце и усетих, че ръката ми започва да изтръпва. Опитах се да я изтегля, ала тя ме държеше здраво като в менгеме. Не мога да си обясня защо това така ме ядоса. Започна да ми се повдига от бирения коктейл и миризмата на плодова дъвка. Със свободната си ръка разтворих дългите й костеливи пръсти и понечих да заговоря.
— Чуй ме — прекъсна ме тя с тих глас, който нямаше нищо общо с пискливия й гласец преди малко. Забелязах, че акцентът й не е американски, но така и не разбрах какъв е. Заради прошарената коса и прегърбената фигура предположих, че е доста възрастна, ала едва сега забелязах, че е по-висока, отколкото ми се беше сторило в началото, а кожата й бе гладка, с младежки блясък. Отново понечих да заговоря, но Хари надигна едрото си тяло и се надвеси над нас.
— Взе да става прекалено драматично за моя вкус — започна той и отпусна ръка на рамото на гледачката. Бръкна с другата в джоба си и й подаде още пари. — Нека спрем дотук. — Жената не му обърна никакво внимание и се приведе към мен.
— Дойдох, за да те предупредя — прошепна тя. — Независимо къде ходиш, озъртай се. Не вярвай на никого. Подозирай всички. Линиите на ръката ти разкриват… На тази ръка бъдещето е предопределено.
— От кого? — попитах.
Тя пое дланта ми отново и нежно проследи линиите с върховете на пръстите си. Очите й останаха затворени, сякаш четеше брайлово писмо. Гласът й се превърна в шепот, когато заговори така, сякаш си спомняше нещо: