— И това не е всичко — съгласи се Лили. Гласът й бе станал още по-дрезгав от жегата. — Преди поне час трябваше да има отклонение, според инструкциите на Мини. Само че нямаше… — И тогава забелязах къде се пада слънцето.
— Защо онзи тип ни искаше пропуск за колата? — попитах и гласът ми започна истерично да се надига. — Той не спомена ли Танзеруфт — Жадната пустиня? Мили боже… Въпреки че всички табели бяха на арабски, а аз не познавах добре картите на Сахара, през ума ми мина ужасна мисъл.
— Какво има? — извика Лили и ме погледна нервно.
— Бариерата не беше Айн Сала — усетих се аз. — Май сме завили не където трябва. Навлизаме на юг в солената пустиня! Отправили сме се към Мали!
Лили наби спирачки по средата на пътя. Лицето й вече бе започнало да се бели от слънцето. Тя се сгърчи от отчаяние. Отпусна чело напред на волана, а аз сложих ръка на рамото й. И двете знаехме, че съм права. Господи, какво да правим?
Когато се шегувахме, че зад бариерата няма нищо, май се бяхме оказали прави. Какво ли не бях чувала за Жадната пустиня. На земята не съществуваше по-негостоприемно място. Дори прословутата Арабска пустош65 можеше да се прекоси с камила, ала това тук бе краят на света — пустиня, в която никакъв живот не можеше да просъществува. В сравнение с нея платата, които бяхме пропуснали, приличаха на изгубения рай. Казваха, че тук, след като човек се спусне под морското равнище, температурата се покачва толкова много, че можело да се опържи яйце на пясъка, а водата веднага се превръщала в пара.
— Струва ми се, че трябва да се върнем — обърнах се към Лили, която все още седеше, обронила глава. — Премести се, ще карам аз. Ще включим климатика — изглеждаш зле.
— Така моторът ще загрее още повече — отвърна тя с пресипнал глас и вдигна глава. — Нямам представа как съм пропуснала пътя. Ти карай, но ако се върнем, сме напълно прецакани.
Беше права, но нямахме друга възможност. Погледнах я и забелязах, че устните й са се напукали от жегата. Слязох от колата и отворих багажника. Вътре имаше две одеяла. Метнах едното върху главата и раменете си, а с другото завих Лили. Измъкнах Кариока изпод седалката. Езикът му беше провиснал навън и бе почти сух. Вдигнах му главата и излях малко вода в гърлото на животното. След това отворих предния капак.
Долях и бензин, и вода. Не исках да отчайвам Лили още повече, но грешката, допусната снощи, бе съдбоносна. Като видях как резервоарът глътна първата туба вода, май нямаше да стигнем далече с тази кола, дори да не поемехме в обратна посока. А щом нямаше да се връщаме, значи трябваше да продължим.
— Нали зад нас имаше някакъв камион? — обадих се аз, настаних се зад волана и подкарах. — Ако продължим, дори да спрем, той ще трябва да се появи отнякъде. Нямаше никакви отклонения през последните триста километра.
— Както кажеш — отвърна немощно тя, след това се ухили и устните й се напукаха още повече. — Да можеше Хари да ни види.
— Най-сетне сме приятелки… както той се надяваше — усмихнах се аз, макар да не ми беше до това.
— Да — съгласи се тя. — Какъв скапан начин да умреш.
— Още не сме заумирали — отвърнах. Вдигнах поглед към облещилото се слънце и се зачудих колко ще издържим…
Значи така изглеждали хиляди километри пясък, казах си аз, докато поддържах скоростта на големия корниш на около шейсет, за да не заври водата на двигателя. Все едно че се намирахме сред огромен червен океан. Защо не е жълто или белезникаво, или мръсносиво както в другите пустини? Раздробените скали проблясваха като кристали под палещите лъчи на слънцето, бяха по-тъмни от пясъчник и по-тъмни от капела. Вслушвах се в шума на мотора и съскането на водата, наблюдавах как стрелката на термостата се вдига, докато пустинята чакаше тихо, разстлала се докъдето стигаше погледът тъмночервена вечност.
Налагаше се да спирам колата, за да изстива, ала стрелката на външния термометър също се покачваше и минаваше петдесет, температура, която трудно можех да си представя, че съществува извън фурна. Последния път, когато вдигнах капака, видях, че боята се е напукала и започва да се бели. Обувките ми бяха подгизнали от пот, ала щом се наведох, за да ги сваля, се оказа, че това не е пот. Кожата на подутите ми крака бе станала на мехури, които се бяха пукнали от горещината и протърканите места кървяха. Усетих как започва да ми се гади. Обух се отново, седнах в колата, без да кажа и дума, и подкарах.
Бях си свалила блузата много отдавна, за да увия с нея волана, тъй като и неговата кожа се бе напукала и се белеше. Имах чувството, че мозъкът ми ври; усетих задушлива горещина да изгаря дробовете ми. Ако успеехме да издържим до залез, щяхме да оцелеем. Може би някой щеше да дойде и да ни спаси. Дори огромният камион, който задминахме сутринта, ми се струваше просто измислица, мираж, създаден от нажежения ми мозък.