Беше два следобед — стрелката показваше почти шейсет градуса, — когато забелязах нещо. Първо реших, че халюцинирам, че виждам истински мираж. Стори ми се, че пясъкът се движи.
Въздухът не трепваше, така че нямаше начин пясъкът да се движи. Само че той наистина се движеше. Намалих малко, след това спрях. Лили спеше на задната седалка. Двамата с Кариока бяха покрити с одеялото.
Подуших въздуха и се ослушах. Усетих тежкия дъх на буря, натрапчивата тишина и ужасяващия вакуум, който предшества най-ужасната от всички бури: торнадото… урагана. Нещо прииждаше. Въпросът бе какво.
Скочих, смъкнах одеялото от главата си, метнах го на нажежения преден капак, за да се кача и да видя по-добре. Изправих се с усилие и се взрях към хоризонта. В небето нямаше нищо, но доколкото виждах, пясъците се движеха — пълзяха също като живо същество. Потръпнах въпреки изгарящата жега.
Скочих на седалката и се наведох, за да събудя Лили. Тя се надигна и се олюля, лицето й бе станало на мехури от слънцето, преди да се завие.
— Бензинът ли свърши? — попита уплашено тя. Гласът й стържеше, а устните и езикът й бяха подути.
— Колата все още е добре — казах й аз. — Само че нещо се приближава. Не мога да разбера какво е.
Кариока бе изпълзял изпод одеялото и скимтеше жално към движещия се наблизо пясък. Лили го погледна, след това вдигна уплашените си очи към мен.
— Буря ли е това? — попита тя. Кимнах.
— Май да. Едва ли по тези места можем да се надяваме на дъжд. Сигурно е пясъчна буря. Ще стане много зле.
Нямах желание да натяквам, че благодарение на нея не можехме да разчитаме на никакво убежище. Не че щеше да помогне, ако бях започнала да я укорявам. На тези места, където пътищата остават заровени под девет метра пясък, какво оставаше за нас? Нямаше да имаме шанс дори проклетата кола да беше с покрив, нямаше да се спасим дори да пропълзим под нея.
— Според мен да се опитаме да й избягаме — предложих, сякаш имах представа за какво говорех.
— От коя посока идва? — попита Лили. Свих рамене.
— Нито мога да я видя, нито да я подуша, нито да я усетя. Не ме питай, просто знам, че идва. — Знаеше го и Кариока, защото полудя от страх. Не бе възможно и двамата да грешим.
Отново запалих мотора и натиснах газта до дупка. Колкото повече напредвахме, толкова по-силен страх ме обхващаше. Също като Икабод Крейн66, който се опитваше да избяга от ужасния безглав призрак на Слийпи Холоу, аз бягах пред бурята и нито виждах, нито чувах. Въздухът ставаше все по-тежък и триеше лицето ми като огнено одеяло. Лили и Кариока се бяха прехвърлили на седалката до мен и се взираха напред през песъчинките, полепнали по предния прозорец, докато колата фучеше през червената мараня. И тогава чух звука.
Отначало реших, че ми се е сторило, че ушите ми са започнали да бучат заради пясъка, който непрекъснато се носеше наоколо и се триеше в колата. Боята по предния капак се бе олющила — пясъкът я бе разял чак до метала. Само че звукът се усилваше, ставаше все по-ясен и се превръщаше в нещо като бръмчене на насекомо. Въпреки че бях ужасена, не намалих. Лили също чу звука и се обърна към мен, ала аз нямах намерение да спирам, за да разбера какво става. Страхувах се, че вече знаех.
Звукът заглуши всичко около нас. Пясъкът покрай пътя се вдигаше на облаци и навяваше върху асфалта. Макар да ми се струваше невъзможно, стана още по-шумно и имах чувството, че оглушавам. В следващия момент дръпнах крака си от педала, а Лили впи кървавочервените си нокти в таблото. Звукът се понесе над главите ни и аз замалко да изляза от пътя, преди да натисна спирачките.
— Самолет! — разкрещя се Лили. Крещях и аз. Прегърнахме се, а от очите ни рукнаха сълзи. Самолетът бе минал точно над главите ни и щеше да кацне на стотина метра на писта в пустинята!
— Госпожици — обърна се служителят на писта „Дебнан“ към нас, — имате страшен късмет, че ме откривате тук. Този полет е само веднъж на ден по поръчка на „Еър Алжир“. Когато няма запланувани частни полети, този пункт остава закрит. До следващата бензиностанция има поне още сто километра, а вие нямаше да успеете.
Той ни сипа бензин и вода от помпите до пистата. Огромният транспортен самолет, който прогърмя над колата, стоеше неподвижно на асфалта, а нажеженият въздух трептеше пред перките. Лили стискаше Кариока в ръце и оглеждаше якия ни спасител, сякаш пред нея се бе изправил архангел Гавраил. А и той бе единственият човек наоколо. Пилотът на самолета бе полегнал да поспи в близката метална барака, без да се смущава от горещината. Около пистата се носеше прах; вятърът ставаше все по-силен. Гърлото ме болеше от сухота и облекчение, че сме спасени. В този момент реших, че вярвам в Господ.
66
Герой от приказка на Уошингтън Ървинг, млад полицай изпратен да разследва мистериозни обезглавявания; наскоро по тази приказка е сниман филм на режисьора Тим Бъртън с участието на Джони Деп, Кристина Ричи, Кристофър Уокън. — Б.пр.