— Има базов лагер. Според мен става въпрос за Тамрит, селото с шатрите. След това туристите тръгват пеша, за да видят праисторическите рисунки — на около двайсет километра.
— Четиричасов преход — уточних аз. — Само че няма да стане с тези обувки. — Не сме готови за несгодите на неравни пътища, казах си нещастно. А и е прекалено късно да търсим къде е най-близкият „Сакс Пето Авеню“.
Спряхме на разклона за Тамрит, оставихме колата край пътя зад някакви храсти. Лили извади нови батерии и грабна одеялата. Аз върнах Кариока в чантата и поехме по пътеката. На всеки петдесетина метра имаше табели с усукани арабски букви и превод на френски под тях.
— Тук е по-лесно, отколкото на магистралата — прошепна Лили. Въпреки че единственият звук наоколо бе песента на щурците и сухият пукот на чакъла при всяка наша крачка, двете стъпвахме на пръсти и шушукахме, сякаш се канехме да ограбим някоя банка. Че то беше почти същото.
Небето бе бистро, а луната толкова ярка, че фенерчето не ни бе необходимо, за да четем надписите. Пътеката изви и се насочихме на юг. Вървяхме през тесния каньон покрай клокочещ поток, когато забелязах струпани на едно място табели, насочени в различни посоки: Сефар, Уанрет, Ин Итинен…
— Ами сега? — попитах аз и пуснах Кариока да потича. Той веднага се стрелна към близкото дърво и го маркира.
— Това е! — заподскача Лили. — Намерихме ги! — Сочеше дърветата, които Кариока душеше. Скупчени огромни кипариси се издигаха толкова високо, сякаш щяха да пробият нощното небе. — Първо гигантските дървета — каза тя, — след това трябва да има езера.
И наистина, на около петстотин метра видяхме езерцата. Неподвижните им повърхности отразяваха кръглата лъскава луна. Кариока се стрелна към най-близкото, за да пие. Тихите плясъци на езика му превърнаха повърхността в безброй светли вълни.
— Те ни показват пътя — каза Лили. — Сега продължаваме по каньона покрай нещо, наречено Каменната гора… — Движехме се край потока, когато видях нова табела, насочена нагоре към тясното дефиле: La Forêt de Pierre.
— Насам. — Стиснах Лили за ръката и поехме нагоре по хълма. Под краката ни непрекъснато се ронеха камъни и пръст. Лили непрестанно ахкаше заради камъчетата, които влизаха в чехлите й. При всеки шум Кариока хукваше уплашен нанякъде, докато накрая не го грабнах и не го отнесох на ръце до върха.
Пътят бе дълъг и много стръмен и ни отне цял половин час, за да се изкачим. На височината горе каньонът се разширяваше и се превръщаше във високо равно плато — долина на върха на планината. Навсякъде наоколо се виждаха каменни шипове, които се издигаха като дългия извит скелет на динозавър, протегнал се в долината.
— Каменната гора! — прошепна Лили. — Точно където трябваше да бъде. — Тя дишаше тежко, аз също бях задъхана от изкачването по хлъзгавия чакъл и въпреки това всичко ми се струваше прекалено лесно.
Май избързах с радостта.
Минахме през Каменната гора, заблестяла с неповторими цветове на лунната светлина. В далечния край на платото се виждаха още табели, които сочеха в различни посоки.
— Сега накъде? — попитах Лили.
— Трябва да търсим знака — довери тайнствено тя.
— Ето ти надписи — поне пет са. — Посочих малките стрелки с надписи по тях.
— Не ти говоря за табели — поправи ме Лили. — Знакът трябва да ни отведе при фигурите.
— А как изглежда?
— Не съм сигурна — отвърна тя и се огледа. — Веднага след Каменната гора е.
— Май не си сигурна — опитах се да я притисна аз и едва потиснах желанието си да я удуша. Денят и без това беше безкраен и мъчителен. — Нали каза, че всичко било запечатано в ума ти като шахматни ходове? Нали нямало проблем? Мислех си, че ще успееш да си представиш всяко кътче и всяка скача.
— Естествено, че ще успея! — сопна се гневно Лили. — Нали те доведох дотук? Защо не млъкнеш и не ме оставиш да разреша проблема?
— Значи признаваш, че се загуби — настоях аз.
— Не съм се загубила — извика Лили и гласът й отекна сред монолитните камъни наоколо. — Търся нещо… нещо конкретно. Един знак. Тя каза, че ще има знак, който да означава нещо, веднага щом излезем от гората.
— Какво ще означава? — попитах бавно аз. Лили ме погледна глупаво. Забелязах обелената кожа на носа й. — Знакът на дъга ли ще прилича? На светкавица? Може да е нещо написано на стената…
Не откъсвахме очи една от друга. И двете се сетихме едновременно. Тя запали фенерчето, обърна го към скалата пред нас в края на дългото плато… и го видяхме.
Огромна рисунка на цялата стена. Дива антилопа препускаше през долината. Цветовете изглеждаха живи дори на тази светлина. В средата на камъка се виждаше двуколка, която летеше след нея, управлявана от преследвачката — жена, цялата в бяло.