— Работя за Министерството на петрола — обясних на агента и му показах пропуска си за министерството. — Трябва ми автомобил, за да отида до рафинерията в Арзу. Спешно е — колата, която ми осигуриха от министерството, се повреди.
— За съжаление, госпожице — поклати глава агентът, — през следващата седмица няма да имаме свободни автомобили.
— Седмица ли? Та това е невъзможно! Колата ми е необходима днес, за да проверя данните за производството. Настоявам да изискате автомобил. На вашата Стоянка има спрели коли. Кой ги е резервирал? Който и да е, на мен ми трябва спешно.
— Да ми бяхте съобщили малко по-рано — отвърна той. — Върнаха ни ги днес. Някои чакат от седмици, а те всички са ВИП клиенти. Като например… — Той дръпна чифт ключове от бюрото и ги размаха. — Само преди час се обадиха от съветското консулство. Отговорникът по въпросите на петрола пристига със следващия полет от Алжир.
— Руски отговорник по въпросите на петрола ли? — изсумтях аз. — Вие май се шегувате. Не искате ли да позвъните на алжирския министър на петрола, за да му обясните, че през следващата седмица не мога да направя инспекцията в Арзу заради някакви руснаци, които не само че не разбират нищо от петрол, но са отмъкнали последната налична кола?
Двете с Лили се спогледахме възмутени и поклатихме глави, а агентът изведнъж стана неспокоен. Извини се, задето се опитал да ни впечатли с клиентелата си, но съжалявал още повече, че споменал руснаците.
— Напълно права сте — извика агентът, извади някакви документи и ми ги подаде. — Откъде накъде ще настояват руснаците за автомобил? Заповядайте, госпожице, подпишете тук. Ей сега ще ви дам ключовете.
Когато той се върна, стиснал ключовете в ръка, помолих да използвам телефона му, за да се свържа с международния оператор в Алжир, и уверих, че разговорът няма да бъде таксуван за негова сметка. Агентът се свърза с Терез и аз поех слушалката.
— Момичето ми! — надвика тя пращенето и пукането по линията. — Какво си направила? Половин Алжир те търси. Знам много добре, защото подслушвах обажданията! Министърът ми каза, ако се чуя с теб, да ти предам, че не можеш да се свържеш с него. Да не припарваш до министерството в негово отсъствие.
— А той къде е? — попитах и погледнах нервно към агента, който слушаше всяка дума, макар да се преструваше, че не разбира английски.
— На конференция — отвърна многозначително тя. По дяволите! Да не би това да означаваше, че конференцията на ОПЕК е започнала? — Ти къде ще бъдеш, в случай че има нужда от теб?
— Тръгнала съм на инспекция към рафинерията в Арзу — отвърнах високо на френски. — Колата ни се развали, но благодарение на великолепната работа на агенцията за автомобили под наем на летището в Оран ще ни осигурят нова. Кажи на министъра, че ще му докладвам утре.
— Каквото и да правиш, не бива да се връщаш сега! — нареди Терез. — Онзи луд човек от Персия знае къде си ходила и кой те е изпратил там. Изчезвай от летището час по-скоро. Навсякъде има негови хора!
Персийското копеле беше самият Шариф, който със сигурност знаеше, че сме отишли в Тасили. Откъде обаче знаеше Терез? А най-невероятното бе как е разбрала кой ме е изпратил там. След това си спомних, че я разпитвах как да открия Мини Ренселаас!
— Терез — продължих аз на английски, без да откъсвам очи от агента, — ти ли каза на министъра, че имах среща в Казба?
— Да — прошепна тя. — Разбирам, че си я открила. Господ да ти е на помощ, момичето ми. — Тя сниши глас и се наложи да наостря уши, за да чуя какво ми казва. — Те са разбрали коя си! — Линията заглъхна за момент, след това прекъсна. Оставих слушалката. Сърцето ми биеше до пръсване. Взех ключовете от колата.
— И така — заявих бързо и стиснах ръката на агента, — министърът ще остане много доволен, че ще успея да направя инспекцията в Арзу! Много ви благодаря за помощта.
Лили бързо се метна в реното заедно с Кариока, а аз минах зад волана. С пълна газ отпрашихме към пътя, който се виеше по крайбрежието. Нямах намерение да слушам съвета на Терез и поех към Алжир. Какво друго ми оставаше? Умът ми препускаше. Дали Терез се опитваше да ми каже онова, което предполагах, а именно че животът ми вече не струва пукната пара? Карах като обезумяла по виещия се двулентов път към Алжир.
Чакаха ни четиристотин километра до столицата. След като подминахме рафинерията Арзу, престанах да поглеждам уплашено в огледалото за обратно виждане и оставих Лили да кара, за да продължа с превода на дневника.
Отворих меката кожена корица и прехвърлих внимателно тънките страници до мястото, където бях стигнала. Вече бе следобед и аленият ореол на слънцето се спускаше към тъмното море. Навсякъде, където водата се разбиваше в скалите, пръските се разпиляваха на дъги. На места се виждаха маслинови горички, а листата им трептяха като направени от тънък метал.