— Естествено, че са у мен — отговорих аз. — Само че съм ги оставила на място, на което никога не би ти хрумнало да търсиш. — Трябваше да изляза, преди да се сети къде са. Бяхме стигнали почти до изхода.
В този момент Кариока скочи от ръцете на Лили, втурна се по покрития с линолеум под и започна да джавка диво, докато се отправяше към входа. Погледнах ужасена, когато вратата се отвори и на прага застана Шариф, заобиколен от банда главорези, накипрени в костюми, които препречиха пътя ни.
— Спрете в името на… — започна той. Преди да успея да реагирам, Кариока се стрелна към любимия глезен. Шариф се преви от болка, отстъпи назад, след това направи крачка напред в заведението, повличайки част от антуража си.
Хвърлих се към него, повалих го и го настъпих. Двете с Лили се втурнахме към колата, следвани от Ал-Марад и половината посетители в бара.
— Във водата! — изкрещях през рамо. — Във водата! — Нямаше да успеем да стигнем до колата навреме, за да се заключим, да запалим и да потеглим. Не се обърнах назад. Продължих да тичам право към кея. Навсякъде наоколо имаше рибарски лодки. Когато стигнах на самия край, погледнах през рамо.
На кея цареше истински пандемониум. Ал-Марад бе непосредствено зад Лили. Шариф беше успял да откъсне Кариока от крака си, въпреки че кучето продължаваше да щрака със зъби. В същото време се оглеждаше и се взираше в тъмното, готов да стреля по всичко, което се движи. Зад мен се бяха втурнали трима, затова стиснах носа си и скочих.
Последното, което видях, когато цопнах във водата, бе дребното телце на Кариока, очевидно метнато от Шариф, да плува навътре. В следващия момент усетих как тъмните води на Средиземно море се сключват над главата ми. „Шахът Монглан“ ме теглеше надолу към дъното.
Бялата земя
Земята, що сега принадлежи на войнствените британци, където мощна империя са създали, в древни времена била негостоприемна пустош, ненаселена, ненаторена, необработена, необичана… Не заслужавала да носи име, докато дръзкият мореплавател не научил как кораба си да опази от белите скали, ширнали се по южните брегове. Те заплашвали с разруха и забрава, ала морето се превърнало в негово царство и го нарекъл Албион.
Ah, perfide, perfide Albion!
Лондон
Ноември 1793 година
БЕШЕ ЧЕТИРИ СУТРИНТА, когато войниците на Уилям Пит почукаха силно по вратата на дома на Талейран в Кензингтън. Куртиад наметна халата си и забърза, за да разбере каква е тази дандания. Щом отвори, видя, че в съседните къщи започват да трепкат светлини и любопитните съседи надничат иззад пердетата към войниците, застанали на прага им. Слугата си пое дълбоко дъх.
Отдавна очакваха този момент. Ето че най-сетне бе настъпил. Талейран вече слизаше по стълбите, загърнат във вълнен шал, който прикриваше нощницата. Изглеждаше спокоен и много резервиран, докато минаваше през тясното антре към войниците.
— Монсеньор Талейран? — започна офицерът.
— Пред вас — поклони се Талейран и му отправи студена усмивка.
— Министър-председателят Пит изразява искреното си съжаление, че не успя лично да ви предаде тези документи — заговори офицерът, сякаш бе наизустил някаква реч. Извади пакет от сакото си, подаде го на Талейран и продължи: — Република Франция, непризната държава на анархисти, е обявила война на независимото Кралство Британия. На всички имигранти, които поддържат така нареченото правителство или са го поддържали в миналото, Негово величество Джордж Трети отказва убежище. Морис дьо Талейран-Перигор, признат сте за виновен в противодържавна дейност срещу Кралство Великобритания, в нарушение на Закона за предателството от 1793, в конспирация като заместник-министър на вече споменатата страна и нападки срещу суверенна…
— Скъпи приятелю — изсмя се Талейран и вдигна поглед от документите, които преглеждаше. — Това е просто смешно. Франция е обявила война на Англия преди повече от година! Пит отлично знае, че направих всичко по силите си, за да я предотвратя. Във Франция ме търсят за измяна… това не е ли достатъчно красноречиво? — Войниците на прага никак не се впечатлиха от думите му.
— Министър Пит би желал да ви информира, че разполагате с три дни, за да напуснете Англия. Това са документите ви за депортиране и разрешителното за пътуване. Пожелавам ви лек ден, монсеньор.
77
Жак Бенин Босюе (1627–1704) — френски католически писател и богослов, убеден миротворец. — Б.пр.