Той даде команда на подчинените си и всички се завъртяха на пети. Притихнал, Талейран наблюдаваше как войниците поемат по калдъръмената улица. След това се обърна, без да каже и дума. Куртиад затвори вратата.
— Albus per fide decipare — изрече тихо Талейран. — Това е цитат от Босюе, драги ми Куртиад, един от най-великите оратори на Франция. Така я е нарекъл: „Бялата земя, предала доверието“ — „Perfidious Albion“. Това е народ, който никога не е бил управляван от представител на собствената си раса — отначало са били тевтонските саксонци, след това норманите и шотландците, а сега са наред германците, които тук ненавиждат, макар много да си приличат. Те ни ругаят, но ми се струва, че паметта им е къса, защото са убили собствения си крал по времето на Кромуел. Сега прогонват от острова си единствения френски съюзник, който не желае да ги покори. Той остана с наведена глава, копринените ресни на шала метяха пода. Куртиад прочисти гърлото си.
— Ако монсеньор е избрал накъде да тръгнем, мога незабавно да започна подготовката…
— Трите дни не са ни достатъчни — отвърна Талейран и отново вдигна глава. — Утре сутринта ще отида при Пит, за да помоля за отсрочка. Трябва да намеря средства и да открия държава, в която ще ме приемат.
— Ами Мадам дьо Стал… — започна колебливо Куртиад.
— Жермен направи всичко по силите си, за да ме изтегли в Женева, ала правителството отказва. Излиза, че всички ме смятат за предател. Виждаш ли, Куртиад, колко бързо секват възможностите, когато навлезеш в зимата на живота си!
— Не бих казал, че монсеньор е в зимата на своя живот — възрази Куртиад.
Талейран го погледна насмешливо със сините си очи.
— Вече съм на четирийсет и се провалих във всяко отношение — отвърна той. — Това не е ли достатъчно?
— Не сте се провалили във всичко — долетя тих глас. Двамата мъже вдигнаха очи към стълбите. На парапета се бе подпряла Катрин Гранд, облечена в тънък копринен халат, дългата й руса коса се разстилаше по раменете.
— Министър-председателят ще ви приеме утре, имате още време — заяви тя с чувствена усмивка. — Тази вечер обаче сте мой.
Катрин Гранд се появи в живота на Талейран преди четири месеца. Беше пристигнала в дома му в полунощ и бе донесла златната пешка от „Шаха Монглан“. След това остана.
Когато дойде, каза, че е напълно отчаяна. Мирей била изпратена на гилотината и последните й думи били Катрин да отнесе шахматната фигура на Талейран, за да я скрие при останалите. Поне така твърдеше.
Онази вечер трепереше в ръцете му, гъстите мигли бяха мокри от сълзи, топлото й тяло се притискаше към неговото. Беше изпълнена с мъка и огорчение заради смъртта на Мирей, утешаваше Талейран, а красотата й го порази, когато падна на колене и го помоли да й помогне в отчаяната мисия.
Морис никога не успяваше да остане безучастен към красотата, независимо дали бе произведение на изкуството или расово животно, но най-голямата му слабост бяха жените. Всичко у Катрин Гранд бе красиво: и безупречната кожа, и великолепното тяло с изискани дрехи и бижута, и приятният й дъх на виолетки, и водопадът от бялоруса коса. Всичко в нея му напомняше за Валентин. Всичко освен едно: бе лъжкиня.
Тя бе една красива лъжкиня. Как бе възможно това красиво създание да е толкова опасно, такава предателка и да му бъде толкова чужда? Французите казваха, че най-добрият начин да опознаеш човек, който ти е чужд, е в леглото. А Морис гореше от желание да опита.
Колкото повече научаваше, толкова повече тя му се струваше съвършеният избор. Може би прекалено съвършен. Обичаше вината от Мадейра, музиката на Хайдн и Моцарт, предпочиташе китайските коприни пред френските. Обожаваше кучета, също като него, къпеше се по два пъти на ден, навик, за който той бе убеден, че е единствено негов. Имаше чувството, че е проучила предпочитанията му — дори бе сигурен, че го е направила. Тя познаваше навиците му значително по-добре от Куртиад. Когато я питаше за миналото й, за отношенията й с Мирей и какво знае за „Шаха Монглан“, личеше, че думите й са лъжовни. Тогава той реши да научи за нея колкото и тя бе научила за него. Писа на хората, на които все още можеше да има доверие във Франция, и започна свое разследване. Резултатите се оказаха твърде интересни.
Бащиното й име бе Катрин Ноел Уорле и бе родена четири години по-рано, отколкото твърдеше, дете на родители французи, отгледано в холандската колония Транкебар в Индия. На петнайсет я омъжили за богат англичанин, много по-възрастен от нея — някой си Джордж Гранд. Когато била на седемнайсет, любовникът й, когото съпругът й заплашил да застреля, й платил петнайсет хиляди рупии, за да напусне Индия завинаги. Тези пари й дали възможност отначало да живее в охолство в Лондон, а след това да се премести в Париж.