В Париж плъзнала мълвата, че шпионира в полза на британците. Малко преди Терора портиерът й бил застрелян на прага пред дома й, а Катрин изчезнала. Ето че сега, почти година по-късно, тя бе потърсила изгнаника Талейран в Лондон — мъж без титла, пари и родина, за когото нямаше бъдеще. Защо го бе направила?
Докато разхлабваше розовите копринени панделки на халата й и го плъзваше по раменете й, Талейран се усмихна вътрешно. Все пак той бе изградил цялата си кариера благодарение на това, че жените го намираха за привлекателен. Жените му бяха донесли пари, положение и власт. Как да вини Катрин Гранд, че използва собствените си значителни средства за същата цел? Въпросът бе какво искаше от него? Талейран се сещаше. Притежаваше едно-единствено нещо, което тя желаеше — „Шаха Монглан“.
Само че той желаеше нея. Разбираше, че е прекалено хитра и обиграна, за да е невинна, прекалено силно мотивирана, за да прояви истинска страст, и готова да го предаде, следователно не биваше да й има доверие, и все пак я желаеше толкова силно, че едва успяваше да се владее. Макар всичко в нея да бе притворство и измама, той я желаеше.
Валентин бе мъртва. Ако Мирей също бе убита, тогава „Шахът Монглан“ бе струвал живота на единствените две същества на този свят, които някога бе обичал. Защо същият шах да не му даде някой друг в замяна?
Прегърна я с настойчива страст, също като изпепелен от жажда. Тя щеше да е негова. По дяволите да вървят мислите, които го измъчваха.
Януари 1794 година
Само че Мирей съвсем не бе мъртва и се намираше много близо до Лондон. Пътуваше на борда на търговски кораб, който прекосяваше вълните на Ламанша, където в момента се надигаше буря. Докато се клатушкаха в развълнувания проток, тя забеляза белите скали на Дувър.
През шестте месеца, откакто позволи на Шарлот Корде да заеме мястото й в Бастилията, Мирей пътува много. С парите, изпратени от абатисата, които откри скрити в кутията за бои, тя нае малка рибарска лодка на пристанището близо до Бастилията и започна да обикаля Сена, докато най-сетне откри на доковете кораб, който щеше да отплава към Триполи. Уреди да се качи тайно, а корабът вдигна котва, преди още Шарлот да стъпи на гилотината.
Докато френският бряг се топеше зад нея, Мирей имаше чувството, че чува скърцащите колела на каруцата, с която щяха да прекарат Шарлот до ешафода. Струваше й се, че чува тежките стъпки, биенето на барабаните, свистенето на ножа, докато се спуска надолу, и възторжените викове на тълпата на Плас дьо ла Революсион. Мирей усети студеното острие да се врязва в плътта й и да съсича и последните остатъци от детството и невинността, за да остави единствено стремежа към изпълнение на мисията. Това бе задачата, която й бе писано да доведе докрай — да унищожи Бялата царица и да събере фигурите.
Преди това я очакваше нещо също толкова важно. Щеше да отиде в пустинята, за да доведе детето си. След като й бе предоставен втори шанс, тя бе готова да пренебрегне дори настоятелните молби на Шахин да остави сина си в Калим, тъй като той бе пророк за народа. Ако наистина бе пророк, каза си Мирей, нека тогава съдбата му се преплете с моята.
Ала сега, докато ветровете в Северно море издуваха платната и падаха първите тежки капки дъжд, Мирей се питаше дали е постъпила разумно, като се забави толкова много със заминаването за Англия при Талейран и фигурите. Стискаше малката ръка на Шарло, докато той се гушеше в скута й на палубата. Шахин бе застанал до тях и наблюдаваше съседен кораб, който също се опитваше да премине по високите вълни в Ламанша. Шахин, все още облечен в дългата черна роба, отказа да се раздели с малкия пророк, при чието раждане бе акуширал. Вдигна дългата си ръка към снишаващите се облаци над варовиковите скали.
— Бялата земя — промълви той. — Царството на Бялата царица. Тя чака — оттук усещам присъствието й.
— Моля се да не сме закъснели — каза Мирей.
— Усещам прииждащите беди — отвърна Шахин. — Техният мирис се носи с бурите, също като предателски дар от боговете… — Той продължи да наблюдава кораба с издути платна, който скоро бе погълнат от черните вълни на разбунтувалия се Ламанш. Нямаше как да знаят, че същият този кораб трябваше да отведе Талейран към ширналия се Атлантически океан.
Единствената мисъл, която измъчваше Талейран, докато корабът му си проправяше път през черната нощ, не бе за Катрин Гранд, а за Мирей. Векът на илюзиите бе достигнал своя край, може би същото се бе случило и с живота на Мирей. А ето че той на четирийсет години започваше живота си отново.