Все пак, мислеше си Талейран, докато седеше в каютата и събираше документите си, четирийсет не е краят на живота, а и Америка не е краят на света. Разполагаше с писма, които да го представят на президента Вашингтон и финансовия министър Александър Хамилтън. Поне щеше да разчита на добра компания във Филаделфия. Той, разбира се, познаваше наскоро подалия оставка президент Джеферсън от времето, когато бе посланик във Франция.
Макар да не разчиташе на нищо, освен на чудесното си здраве и на парите, които взе, след като продаде библиотеката, единственото му задоволство бе, че разполагаше с девет фигури от „Шаха Монглан“ вместо с поверените му осем. Успя да убеди прелестната хитруша Катрин Гранд, че е най-разумно да прибере в скривалище пешката, която тя донесе. Разсмя се при спомена за изражението и сълзите й на раздяла, когато се опита да я убеди да тръгне с него, вместо да се притеснява за фигурите, които бе скрил така добре в Англия!
Фигурите, разбира се, бяха в багажа му на кораба, благодарение на изобретателния, находчив и вечно бдителен Куртиад. Сега щяха да си намерят нов дом. Първият удар пресекна тези мисли.
Той вдигна изненадан поглед, защото корабът се разтресе под краката му. Тъкмо се канеше да позвъни, за да разбере какво става, когато Куртиад се втурна в кабината.
— Монсеньор, помолиха незабавно да слезем долу — съобщи прислужникът с обичайното си спокойствие. Ала бързината, с която извади фигурите от скривалището им, издаде надвисналата опасност. — Според капитана всеки момент корабът ще се разбие в скалите. Трябва да се подготвим за качване на спасителните лодки. Искат да освободят палубата, за да имат повече място за платната, но ние трябва да сме готови да напуснем, ако не успеят да заобиколят плитчините.
— Какви плитчини? — извика Талейран, изправи се рязко и замалко да преобърне мастилницата и писалището.
— Подминахме Поан Барфльор, монсеньор — обясни тихо Куртиад и задържа сакото му, докато корабът ги подмяташе насам-натам. — Натъкнахме се на нормандските скали.
— Господи! — възкликна Талейран и стисна чантата. Закуцука към вратата, облегнат на рамото на прислужника. Корабът се люшна рязко надясно и двамата мъже се блъснаха във вратата. Изправиха се с усилие и се отправиха по тесния коридор. Жените вече ридаеха и нареждаха на децата си да побързат. Когато слязоха долу, пътниците бяха там до един — писъците, воплите и стоновете от страх се смесваха с трополенето и крясъците на моряците по палубата, грохота на вълните, втурнали се яростно срещу кораба.
Обзети от ужас, те усетиха как подът пропада под тях и телата им се изтърколват в единия край на помещението като яйца в кошница. Корабът пропадаше и продължи да пропада, сякаш никога нямаше да спре. След това се удари и всички чуха ужасяващия звук на разбито дърво. Водата бликна през отворилата се дупка, помете ги с огромна сила и гигантският кораб се отпусна върху скалите.
Леденостуденият дъжд заливаше калдъръмените улици на Кензингтън, докато Мирей предпазливо пристъпваше по хлъзгавите камъни към градината на Талейран. Шахин я следваше, дългата му черна роба бе вече пропита от дъжда. Притискаше внимателно малкия Шарло в ръцете си.
На Мирей и през ум не й минаваше, че Талейран може да не е в Англия. Още преди да отвори портата, сърцето й се сви, когато видя празната градина, изоставената беседка и закованите дъски по прозорците, металния лост, запречил вратата. Въпреки това тя отвори портата, мина по каменната пътека, а полата й се влачеше в събралите се сред камъните локви.
Отчаяните й удари отекнаха в пустата къща. Дъждът се сипеше по главата й, когато й се стори, че чува противния глас на Марат: „Закъсня… много закъсня!“ Облегна се на вратата и се остави на ледения порой, докато най-сетне усети ръката на Шахин да я води по подгизналата трева към беседката.
Обзета от отчаяние, тя се захлупи върху дървената пейка, опасала беседката отвътре, и се разрида, докато най-сетне усети, че сърцето й ще се пръсне. Шахин остави Шарло на земята и детето запълзя към Мирей, стисна мокрите й поли и се изправи на все още несигурните си крачета. Обви пръста й с мъничката си ръка и го стисна с всички сили.
— Ба — каза Шарло, когато Мирей надникна в изумителните сини очи. Той се бе намръщил, а по сериозното му умно лице се стичаха струйки вода от мократа качулка на малката му джелаба.
Мирей се разсмя.
— Ти си ба. — Разроши копринената му червена коса. — Баща ти е изчезнал. Нали се твърди, че си пророк — защо не го предвиди?