— Пожелавам ти една прекрасна година — рече ми той. — Може пък да успееш да постигнеш нещо с невъзможната ми дъщеря. Право да ти кажа, сигурен съм, че ще успееш. Писано е да стане.
— Ще падна и няма да мога да стана, ако не си легна веднага — отвърнах и се опитах да потисна прозявката. — Благодаря за бирата и шампанското.
Стиснах ръката му и той изчака да вляза в тъмния вход. Портиерът спеше с изпънат гръб на стола си до вратата. Дори не трепна, докато минавах през сумрачното фоайе към асансьора. Сградата бе тиха като гробница.
Натиснах копчето за моя етаж и вратите се затвориха с тихо бръмчене. Докато асансьорът се качваше, извадих салфетката, натъпкана в джоба на палтото, и прочетох написаното. Все още не разбирах смисъла, затова реших да го забравя. Бяха ми се струпали достатъчно проблеми и без да се притеснявам за разни измислици. Когато вратите се отвориха и тръгнах по мрачния коридор към апартамента, се запитах откъде гледачката знаеше, че на четвъртия ден от четвъртия месец имам рожден ден.
Фианкето7
Офицерите са прелати8 с рога… Те отстраняват фигури и се движат странично, защото почти всеки от тях се възползва от поста си, тласкан от алчност и жажда за власт.
Париж:
Лятото на 1791 година
— ПО ДЯВОЛИТЕ! — извика Жак-Луи Давид. Захвърли ръчно правената четка от косъм на самур на пода и обзет от яд и разочарование, скочи на крака. — Казах ви да не мърдате. Не трябва да се движите! Сега гънките се разместиха. Съсипахте всичко!
Погледна сърдито Валентин и Мирей, които бе накарал да стоят на висок подиум в ателието. Двете бяха почти голи, обвити в прозрачен воал, внимателно аранжиран и завързан под гърдите, за да наподобява одежди на древните гърци, така модерни в последно време в Париж.
Давид загриза кожичката на палеца си. Тъмната му рошава коса стърчеше на всички страни, а черните очи проблясваха гневно. Шал на жълти и сини райета, увит два пъти около врата му и завързан на асиметричен възел, бе омазан с прах от въглен. Широките ревери на зеленото кадифено сако бяха изкривени на една страна.
— Сега трябва отново да подреждам всичко — оплака се той. Валентин и Мирей не продумаха. Пламнали от смущение, те се взираха с широко отворени очи към вратата зад художника.
Жак-Луи погледна нервно през рамо. На прага стоеше висок младеж с прекрасно тяло, толкова поразително красив, че приличаше на ангел. Гъстите му руси къдрици бяха завързани със семпла панделка. Дълга алена пелерина от коприна се стелеше като водопад около елегантното му тяло.
Наситеносините му настойчиви очи не се откъсваха от художника. Усмихна се на Жак-Луи.
— Дано не ви прекъсвам — заговори той и изви поглед към подиума, където двете момичета стояха като кошути, готови да побягнат. В гласа му прозвучаха спокойствие и самоувереност, характерни за богатите, които знаеха, че ще бъдат приети с ентусиазъм независимо от случая.
— А, ти ли си, Морис — отвърна раздразнен Жак-Луи. — Кой те пусна да влезеш? Знаят много добре, че не обичам да ме прекъсват, докато работя.
— Не вярвам да посрещаш по този начин всички гости за обяд — отвърна усмихнат младежът. — Освен това по нищо не личи, че работиш. Честно казано, не бих се отказал от такава работа.
Погледна отново Валентин и Мирей, облени в златиста светлина, струяща от северните прозорци. През прозрачната тъкан личаха извивките на тръпнещите им тела.
— Струва ми се, че си имал доста такава работа — отбеляза Давид и извади нова четка от оловното канче на триножника. — Направи ми една услуга. Иди до подиума, за да подредиш воалите, ако обичаш. Ще ти казвам какво да правиш. Много скоро светлината няма да е вече подходяща. Само още двайсет минути и прекъсваме за обяд.
— Какво си започнал? — попита младежът. Докато пристъпваше към подиума, той едва забележимо накуцваше.
— Графика — отвърна Давид. — Идеята се върти в главата ми от известно време. Заимствах я от картината на Пусен9 „Отвличането на сабинянките“.
— Чудесна идея — отбеляза Морис, когато стигна до подиума. — Какво да правя сега? Според мен всичко е съвсем намясто.
Застанала на подиума, Валентин бе по-висока от Морис, едното й коляно бе издадено напред, а ръцете бяха протегнати на нивото на раменете. До нея, коленичила, Мирей протягаше умолително ръце напред. Златисточервените й коси се стелеха по едното рамо и едва прикриваха голата й гръд.
7
Фианкето — италиански термин в шаха, който означава преместването на офицер на b2 или g2 за белите и на b7 или g7 за черните. — Б.пр.