— А въпросният сър Исак успял ли е да разреши загадката? — попита нетърпеливо тя. Усещаше безпокойството на Шахин и желанието му да си тръгнат час по-скоро, въпреки че не виждаше лицето му.
— Тъкмо това искахме да ви разкажем — отвърна Блейк. — Това е последното, което е направил, тъй като на следващата година починал.
Волтер едва бил навършил трийсетте, а Нютон вече наближавал осемдесет и три, когато през май 1726 година двамата се срещнали в Лондон. Нютон преживял нервна криза преди трийсет години. Оттогава не публикувал почти нищо от научен интерес.
Когато се запознали, слабият циничен, с остър ум Волтер отначало се чувствал смутен пред Нютон, който се оказал дебел, румен, с грива побеляла коса, а държането му било кротко и любезно. Въпреки че всички му обръщали внимание, Нютон бил самотник, който не обичал много да говори и ревниво пазел мислите си — точно обратното на младия му почитател от Франция, който два пъти бил затварян в Бастилията заради нетактичност и избухливост.
Нютон винаги се изкушавал от проблемите, с които се сблъсквал, независимо дали били математически или от мистичен характер. Когато Волтер пристигнал с тайнствения ръкопис, сър Исак веднага го взел и изчезнал в продължение на няколко дни, оставяйки поета в нервно очакване. Най-сетне поканил Волтер в кабинета си, помещение, пълно с оптически уреди и прашни книги.
— Публикувал съм незначителна част от трудовете си — казал ученият на философа, — и то единствено по настояване на Кралското общество. Сега вече съм стар и богат и мога да правя каквото пожелая, ала все още отказвам да публикувам. Вашият приятел кардинал Ришельо би разбрал подобно решение, в противен случай нямаше да напише закодиран дневник.
— Значи успяхте да го разшифровате? — попитал Волтер.
— Не само това — отвърнал математикът с усмивка, отвел Волтер в ъгъла на кабинета си, където стояла огромна метална кутия. Извадил ключ от джоба си и погледнал французина. — Кутията на Пандора. Да я отворим ли? — попитал той. Волтер нетърпеливо се съгласил и домакинът завъртял ключа.
В кутията съхранявал ръкописи на стотици години, някои били пред разпадане, тъй като много дълго време били оставени при неблагоприятни условия. Личало, че повечето са често четени и прехвърляни, и Волтер предположил, че лично Нютон сам ги е прелиствал. Когато той ги извадил внимателно, Волтер забелязал изненадан заглавията: De Occulta Philosophia, The Museum Hermeticum, Transmutatione Metallorum… еретични писания от Ал-Джабир, Парацелз, Виланова, Агрипа, Люли. Имало творби, посветени на най-черната магия, забранени от всяка християнска църква. Творби по алхимия — десетки страници на тази тема, — а под тях, грижливо подвързани, били прибрани хиляди листове с бележки за експерименти и анализи, написани от Нютон.
— Ама вие сте най-ревностният застъпник на разума през нашия век! — отбелязал Волтер, докато гледал слисан книгите и ръкописите. — Как е възможно до такава степен да се отдадете на мистиката и магията?
— Това не е магия — поправил го Нютон. — Говорим за наука. Най-опасната от всички науки, чиято цел е да промени пътя на природата. Разумът е измислен от човек, за да дешифрира формулите, създадени от Господ Бог. Във всяко природно творение е вложен код — и към всеки код съществува ключ. Провел съм много експерименти по примера на древни алхимици, ала документът, който ми дадохте, показва, че шперцът е в „Шаха Монглан“. Ако това е истина, готов съм да дам всичко, което съм открил — всичко, което съм изобретил, — за да прекарам един-единствен час с фигурите.
— И какво ще ви разкрие този „шперц“? Нима има нещо, което не сте в състояние да откриете сам с опити и проучвания? — попитал Волтер.
— Камъкът — отвърнал Нютон. — Това е ключът към всички тайни.
Когато поетите замълчали развълнувани, Мирей веднага се обърнала към Блейк. Шепотът на публиката, скупчила се около партията шах на сляпо, прикривал разговора им.
— Какъв е този камък? — попита тя и стисна силно ръката на поета.
— А, да, забравих — разсмя се Блейк. — Аз самият знам тези неща, затова си мисля, че и другите ги знаят. Целта на експериментите в алхимията са да добият разтвор, който се превръща в суха червеникава пудра — поне така го описват. Чел съм написаното от Нютон. Въпреки че не са били публикувани от неудобство — никой не вярва, че той е прекарал толкова много време над подобни щуротии, — описанието на опитите никога не е било унищожено.