— Не толкова интелект, колкото морал — отвърна Арнолд. — Те възприемат нещата по този начин. Може би ви е попадала книгата на Бен Франклин? Много е популярна в Америка. Казва се „Моралът на шаха“ и в нея се твърди, че можем да получим много уроци за живота, като изучим подробно тази игра. — Той се разсмя с горчивина и погледна Талейран в очите. — Франклин нямаше търпение да разреши загадката на „Шаха Монглан“.
Талейран го погледна стреснато.
— За какво, по дяволите, говорите? — попита той. — Да не се опитвате да ми кажете, че тази абсурдна легенда се обсъжда и от другата страна на Атлантическия океан?
— Колкото и смешно да ви се струва — отвърна Арнолд с усмивка, която за другия бе пълна загадка, — говори се, че старият Бен Франклин е посветил живота си в опити да дешифрира загадката. Посетил дори „Монглан“, докато бил посланик във Франция. Намира се в Южна Франция.
— Знам къде е — сопнал се Талейран. — И какво е търсел?
— Как какво? „Шаха Монглан“. Мислех, че всички знаят за него. Говори се, че е заровен в „Монглан“. Бенджамин Франклин бил отличен математик и шахматист. Създал обхода на коня и идеята му била, че това е планът, по който е скрит „Шахът Монглан“.
— Скрит ли? — попита Талейран и усети как по гърба му преминава студена тръпка, щом усети за какво намеква новият му познат. Дори в Америка, на хиляди километри от ужасите в Европа, той нямаше да бъде на сигурно място, нямаше да бъде спасен от ужасния шах, оказал толкова голямо влияние в живота му.
— Да — отвърна Арнолд и премести фигура. — Трябва да попитате Александър Хамилтън, приятел масон. Твърди се, че Франклин е дешифрирал част от формулата и им я е предал, преди да умре…
Осмото поле
— Най-после Осми квадрат! — извика тя…
— О, колко се радвам, че съм тук! Ама какво е това на главата ми? — възкликна тя смаяно… свали нещото и го сложи в скута си, за да го разгледа и да види какво е.
Беше златна корона.
ИЗМЪКНАХ СЕ ОТ МОРЕТО на каменистия бряг пред боровата гора. Кашлях силно, заради солената вода, която бях нагълтала. Поне бях жива. Спасил ме беше „Шахът Монглан“.
Тежестта на фигурите в чантата ме беше повлякла към дъното и не ми бе дала възможност да замахна с ръце, така че избегнах куршумите, които се забиха във водата, очевидно изстреляни от главорезите на Шариф. Тъй като бе едва три метра дълбоко, можех да стъпвам по песъчливото дъно като влача чантата, и когато попаднех между лодките, подавах носа си навън, за да вдишам въздух. Като използвах лодките за прикритие и чантата за котва, си проправих път в тъмнината покрай плитчините.
Най-сетне се престраших и излязох на плажа. Огледах се, за да се опитам да определя къде точно се намирам. Беше близо девет часът и бе почти тъмно. Виждах трепкащи светлини, най-вероятно от пристанището на Сиди-Фредж, на около три километра. Можех да стигна пеша, стига да не ме заловят, но къде се беше дянала Лили?
Опипах подгизналата чанта и бръкнах вътре. Всички фигури бяха тук. Един господ знае какво можех да изгубя, докато влачех чантата през тинята на дъното, но поне двестагодишният ръкопис бе все още във водонепромокаемия несесер, в който държах грима си. Дано да не беше протекъл.
Тъкмо обмислях какво да правя, когато подгизнало създание излезе от водата на няколко метра от мен. На пурпурната светлина приличаше на новоизлюпено пиле, ала щом излая и се хвърли в скута ми, разбрах, че унилото същество е Кариока. Нямаше как да го изсуша, защото самата аз бях съвършено мокра. Поех го на ръце и се изправих, пъхнах го под мишница и се отправих към боровата гора, за да се прибера по късия път. Бях загубила едната си обувка във водата, затова изхлузих и другата и тръгнах боса по мекия килим борови иглички. Разчитах на инстинктите си, за да се добера до пристанището. Петнайсет минути по-късно наблизо чух пукот на вейка. Застинах намясто и погалих треперещия Кариока. Молех се да не се хвърли в атака, както правеше обикновено.
Не че имаше значение. Няколко секунди по-късно ме заслепи мощен фенер. Примижах и сърцето ми се сви от страх. След това войник в униформа с цвят каки се приближи към мен. Стискаше огромна пушка, а на колана му се виждаха патрони. Оръжието бе насочено към стомаха ми.
— Стой! — изкрещя неуверено той. — Коя си ти? Веднага се представи! Какво търсиш тук?
— Заведох кучето си да поплува — обясних. Вдигнах Кариока за доказателство. — Аз съм Катрин Велис. Ще ви покажа документите си…
82
„Алиса в Огледалния свят“. Прев. Светлана Комогорова-Комата и Силвия Вълкова. „Дамян Яков“, 2005 г. — Б.ред.