В този момент се сетих, че въпросните документи са мокри, а нямах желание да пребъркват чантата ми. Налагаше се да мисля бързо.
— Разхождах кучето си към Сиди-Фредж — продължих. — То взе че падна от кея. Скочих, за да го спася, но май течението ни е повлякло… — Господи, в този момент се сетих, че в Средиземно море нямаше течения. Продължих да бъбря бързо. — Работя за ОПЕК, за министър Кадир. Той ще гарантира за мен. Живея съвсем наблизо. — Вдигнах ръка, а той вдигна пушката.
Реших да се направя на нагла американка.
— Вижте какво, спешно трябва да се видя с министър Кадир — настоях аз и изпънах гръб, макар да бях сигурна, че изглеждам много смешно в капещите дрехи. — Вие имате ли представа коя съм? — Войникът погледна към партньора си, скрит зад лъча светлина.
— Да не би да сте участник на конференцията? — попита той и отново се обърна към мен.
Как не се сетих! Ето защо войниците патрулираха в гората! Затова е имало блокада на пътя. Затова Камил настояваше да се върна до края на седмицата. Конференцията на ОПЕК бе започнала!
— Естествено! — потвърдих. — Аз съм един от ключовите делегати. Сигурно вече се чудят къде съм.
Войникът пристъпи към колегата си и му прошепна нещо на арабски. След по-малко от минута другият изключи фенерчето. По-възрастният заговори извинително:
— Госпожо, ще ви отведем при останалите. В момента делегатите се събират в „Ресторан дьо Пор“. Ако предпочитате, можем да ви оставим първо да се преоблечете и освежите.
Съгласих се, че идеята е чудесна. След около половин час заедно с придружителите си пристигнах в апартамента. Охраната изчака отвън, докато бързо си смених дрехите, изсуших си косата и доколкото можах сресах Кариока.
Не посмях да оставя фигурите в апартамента, затова извадих малък сак от гардероба и ги сложих вътре заедно с Кариока. Дневникът на Мини беше влажен, благодарение на водоустойчивия ми несесер, но поне не беше съсипан. Прелистих страниците и се опитах да ги изсуша със сешоара, след това го прибрах в сака и излязох при охраната, за да ме откарат на пристанището.
„Ресторан дьо Пор“ бе огромна сграда с високи тавани и мраморни подове. Докато живеех в „ар-Риад“, често се отбивах тук. Минахме през дългата колонада от ключообразни арки, издигнати от площадчето до пристанището, след това се изкачихме по няколко стъпала, които започваха направо от водата и отвеждаха към стъклените стени на ресторанта. На всеки трийсетина крачки бе застанал войник с лице към пристанището, ръцете на всички бяха зад гърба, а пушките им бяха преметнати на рамо. Когато приближих входа, се взрях в стъклените витрини, за да зърна Камил.
Бяха подредили ресторанта така, че сега имаше пет дълги редици маси, които започваха от мястото, където бяхме застанали, и продължаваха по трийсет метра навътре. В центъра бе издигнат нещо като подиум, опасан с месингов парапет, където бяха настанени по-висшестоящите. Дори оттам, където стоях, личеше, че тук са се събрали хора на властта. Бяха пристигнали не само министрите на петрола, а и президентите на всички страни от ОПЕК. Навсякъде се виждаха униформи, украсени със златни плитки, богато бродирани роби и леопардови шапки, чисто бели роби и черни делови костюми.
Намръщеният войник на входа пое оръжието на придружителя ми и посочи към мраморната тераса. Войникът вървеше пред мен между дългите маси с бели покривки към подиума в центъра. Докато приближавахме, забелязах ужасеното лице на Камил. Спрях до масата, войникът отдаде чест и Камил се изправи.
— Госпожице Велис! — започна той. Обърна се към войника: — Благодаря ви, че придружихте уважаваната ми сътрудничка дотук. Какво става, войник? Да не би да се е изгубила? — Наблюдаваше ме с периферното си зрение, сякаш обяснението трябваше да дойде от мен.
— Открихме я на пристанището, господин министър — отвърна войникът. — Леко подхлъзване, за което е виновно кучето. Доколкото разбрах, я очаквате… — Той погледна седналите на масата, все високопоставени мъже, сред които бе повече от очевидно, че няма място за мен.
— Справихте се отлично, войник — похвали го Камил. — Можете да се върнете на поста си. Своевременните ви действия няма да бъдат забравени. — Войникът отново отдаде чест и си тръгна.
Камил даде знак на преминаващ келнер и го помоли да сложи още едни прибори. Остана прав, докато ми донесоха стол, след това се настанихме и двамата и Камил ме представи:
— Министър Ямини. — И посочи закръгления розовобузест саудитски министър в ОПЕК от дясната ми страна. Човекът кимна любезно и се надигна от мястото си. — Госпожица Велис е американският експерт, който създаде блестящата компютърна програма и анализите, за които говорих тази сутрин — добави той. Министър Ямини изви едната си вежда, за да покаже, че е силно впечатлен. — Вече познавате министър Белаид — продължи Камил, когато Абдел Салаам Белаид, който бе подписал договора ми, се надигна с блестящи очи и ми подаде ръка. Беше мургав, с много гладка кожа, слепоочията му сребрееха под иначе оплешивялото теме. Запри лича ми на елегантен шеф на мафията.