Бумедиен ме наблюдаваше. Той бе загадъчен човек. Никой не знаеше каква е възрастта му, нито откъде произхожда, нито дори къде е роден. След като проведе успешно революцията преди десет години и последвалия военен преврат, благодарение на който бе провъзгласен за президент на страната, успя да изведе Алжир на челна позиция в ОПЕК и я превърна в Швейцария на Третия свят.
— Госпожице Велис — обърна се той към мен за пръв път. — Докато бяхте на работа в министерството, имахте ли възможност да се запознаете с полковник Кадафи?
— Не — отвърнах аз.
— Странно — зачуди се Бумедиен. — Той ви е забелязал на нашата маса, докато говорехме преди малко, и намекна за друго.
Усетих как Камил се напряга до мен. Стисна силно ръката ми под масата.
— Наистина ли? — попита небрежно той. — За какво е намекнал, господин президент?
— Предполагам, просто се е припознал — отговори също така небрежно президентът и премести огромните си тъжни очи към Камил. — Попита ме дали тя е избраната?
— Избраната ли? — започна да се обърква министър Белаид. — Това пък какво би трябвало да означава?
— Според мен — продължи президентът — е искал да каже избраната да подготви компютърния проект, за който слушахме толкова много от Камил Кадир. — След тези думи ни загърби.
Понечих да заговоря шепнешком на Камил, ала той поклати глава и се обърна към шефа си Белаид.
— Двамата с Катрин бихме искали да прегледаме данните преди представянето утре. Възможно ли е да се извиним и да си тръгнем от банкета? В противен случай ще се наложи да работим цялата нощ.
Белаид не му повярва. Личеше по изражението му.
— Преди това искам да разменим няколко думи — заяви той, стана и дръпна Камил настрани. Изправих се и аз и стиснах салфетката. Ямини се наведе напред.
— За мен бе удоволствие да сме на една маса, макар да беше за кратко — увери ме той и усмивката му разкри две трапчинки на бузите.
Белаид бе застанал близо до стената и шепнеше на Камил, докато сервитьорите разнасяха вечерята. Когато приближих, той се обърна към мен:
— Госпожице, всички бихме искали да ви благодарим за постижението. Не дръжте Камил Кадир до късно. — И се върна на масата.
— Може ли да тръгваме? — прошепнах на Камил.
— Да, веднага — каза той, хвана ме за ръка и забързахме надолу по стълбите. — Абдел Салаам е получил съобщение от тайната полиция, че те търсят. Пуснали са сведение, че си избягала при опит за арест в Ла Мадраг. Научил го е по време на вечерята. Повери те на мен, вместо да те предаде още сега. Нали разбираш в какво положение ще ме поставиш, ако изчезнеш отново?
— За бога! — изсъсках аз, докато минавахме покрай масите. — Знаеш много добре защо се наложи да замина в пустинята. Знаеш и сега къде отиваме! Би трябвало аз да задавам въпросите. Ти защо не ми каза, че си част от играта? И Белаид ли е играч? Ами Терез? Ами онзи мюсюлмански кръстоносец от Либия, дето твърди, че ме познава… Какво става тук?
— Ще ми се да знам — заяви мрачно Камил. — Кимна на охраната, когато излизахме. — Ще вземем моята кола до Ла Мадраг. Трябва да ми кажеш всичко, което се е случило, ако искаш да помогна на приятелката ти.
Качихме се в колата му, оставена на неосветения паркинг. Той се обърна към мен в тъмното и жълтите му очи отразиха далечните улични лампи. Разказах му бързо за Лили и го попитах за Мини Ренселаас.
— Познавам Мохфи Мохтар от дете — призна той. — Тя избра баща ми за една мисия — да създаде съюз с Ел-Марад и да навлезе в полето на белите фигури. Тази мисия стана причина за смъртта му. Терез работеше за баща ми. Сега работи в пощата и тя и децата й служат на Мохфи Мохтар.
— Децата й ли? — попитах аз и се опитах да си представя колоритната телефонистка като майка.
— Валери и Мишел — продължи Камил. — Вече познаваш момчето. Наричат го Уахад…
Значи Уахад бе дете на Терез! Цялата работа бе страшно объркана и тъй като вече не вярвах в съвпадения, си казах, че Валери е името на прислужницата в дома на Хари Рад. Само че сега имах по-важна задача, отколкото да се чудя кои са пешките.