И пропътувах цялата земя, скиталец бях навред, самотен, чужд и непознат. И тогава Ти се надигна в мен и ме дари със Своето изкуство, което потуши развилнялата се в мен буря.
НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ, че Соларин е внук на Мини Ренселаас. Само че, докато тичахме надолу по тъмните стълби, следвани от Лили, нямах време да разпитвам за родословното му дърво. Морето под нас бе обгърнато от тайнствена червеникава мъгла, а когато погледнах през рамо към хълмовете, забелязах зловещия блясък на луната и тъмните червени пръсти на сироко да пренасят тонове пясък по въздуха откъм планините, сякаш се пресягаха, за да ни заловят, преди да успеем да избягаме.
Стигнахме до кея в далечния край на пристанището, където хвърляха котва частните корабчета. Почти не успявах да различа черните им очертания, които подскачаха на фона на пясъка, подет от вятъра. Двете с Лили последвахме Соларин и се качихме на борда на нашата яхта. Веднага слязохме в каютата, за да оставим Кариока и фигурите и да се скрием от пясъка, който вече прогаряше и кожата, и дробовете ни. До като затварях вратата на малката каюта, забелязах, че Соларин развързва въжетата. След това заслизах опипом.
Моторът работеше и тихо бумтеше, когато потеглихме. Заопипвах наоколо, докато открих нещо с формата на лампа и силна миризма на керосин. Запалих я, за да огледам какво има в малката каюта. Всичко бе в ламперия от тъмно дърво, дебели килими, кожени въртящи се столове, имаше двойно легло до стената и мрежест хамак в ъгъла. Срещу леглото бе оставена ниша с мивка и печка. Когато отворих шкафовете, се оказа, че няма храна, открих единствено добре заредено барче. Отворих бутилка коняк, взех водни чаши и сипах и на двете стабилно количество.
— Дано Соларин знае как да управлява това чудо — рече Лили и отпи гигантска глътка.
— Не ставай смешна — обърнах се към нея аз и след първата пареща глътка бренди разбрах колко отдавна не съм хапвала нищо. — Обикновените лодки нямат мотори. Не чуваш ли шума?
— Ако е моторница — отвърна Лили, — защо има мачти? Да не би за красота?
След като спомена мачтите, ми се стори, че и аз ги видях. Не бе възможно да тръгваме с платноходка, при условие че наближава буря. Дори Соларин не би проявил такова безразсъдство. Реших да погледна, просто за всеки случай.
Качих се по тесните стръмни стъпала към малката кабина, заобиколена от тапицирани седалки. Вече бяхме извън пристанището и плавахме малко преди пелената червен пясък, спускаща се над Алжир. Вятърът беше силен, луната ми се стори ясна сред ореола от студена светлина и аз огледах внимателно яхтата, която трябваше да ни отведе към спасение.
Беше по-голяма, отколкото ми се стори отначало, с красива палуба, която май беше от ръчно полирано тиково дърво. Цялото корабче бе опасано от лъскави месингови парапети, а малката кабина, в която бях застанала, бе оборудвана с най-съвременни уреди. Не само една, а две мачти се издигаха към притъмнялото небе. Соларин държеше с една ръка руля, докато се опитваше да изтегли сгънати платна от някаква дупка на пода.
— Платноходка значи? — отбелязах аз и останах да го наблюдавам как работи.
— Кеч — измърмори той и продължи да тегли платната. — Не можах да открадна друго за толкова кратко време, но е доста добър — единайсет метра. — Каквото и да значеше това.
— Браво. Открадната платноходка — уточних. — Нито аз, нито Лили имаме представа от платноходки. Дано ти да знаеш какво правиш.
— Естествено — изсумтя той. — Израснал съм край Черно море.
— И какво от това? Аз живея в Манхатън — остров, а наоколо е пълно с яхти. Това не означава, че знам как да се оправя по време на буря.
— Може и да успеем да избягаме от бурята, ако престанеш да мрънкаш и ми помогнеш с платната. Ще ти казвам какво да правиш. Аз знам какво трябва, след като ги опънем. Ако потеглим достатъчно бързо, ще сме подминали остров Менорка, когато вихрушката се разрази.
Заех се да помагам, като внимателно следвах инструкциите му. Въжетата, наречени шкот и фал, бяха изплетени от бодлив коноп и порязаха пръстите ми, докато ги теглех. Платната — много метри ръчно ушит египетски памук — си имаха имена като „кливер“ и „долно платно на бизан“. Опънахме две на предната мачта и едно на „кормовата част“, както се изрази Соларин. Теглех с всички сили, докато той нареждаше какво да правя, и връзвах, надявах се, правилните въжета към металните скоби, забити на палубата. Когато вдигнахме всички, не можах да повярвам колко красива стана яхтата и колко бързо се понесе напред.