— Справи се отлично — похвали ме Соларин, щом влязох при него в кабината. — Много добра яхта… — Замълча и ме погледна. — Слез долу да си починеш. Струва ми се, че имаш нужда. Играта все още не е свършила.
Истина беше. След като подремнах в самолета към Оран преди дванайсет часа, не бях мигвала повече. Имах чувството, че оттогава са минали дни. Като изключим топването на кея, не се бях и къпала.
Преди да се предам на умората и глада, имаше някои неща, които на всяка цена трябваше да разбера.
— Нали каза, че отиваме в Марсилия? — полюбопитствах аз. — Това няма ли да е едно от първите места, на които главорезите на Шариф ще ни търсят, когато се усетят, че не сме в Алжир?
— Ще акостираме при Ла Камарг — отвърна Соларин и ме побутна да седна, когато над нас се разнесе гръм. — Камил е уредил да ни чака частен самолет на писта наблизо. Няма да ни чака вечно — и без това му е било безкрайно трудно да го уреди, — така че да се надяваме на попътен вятър.
— Няма ли да ми кажеш какво става? — помолих аз. — Защо не си споменал досега, че Мини ти е баба, че познаваш Камил? И най-вече как попадна в тази игра? Мислехме, че Мордекай те е въвлякъл.
— Така е — потвърди той, без да откъсва поглед от тъмното море. — Преди да дойда в Ню Йорк, бях виждал баба един-единствен път. Тогава бях още дете. Едва ли съм бил на повече от шест, но никога няма да забравя… — Соларин мълча дълго, потопен в спомени. Не прекъснах мислите му, изчаках го търпеливо, докато реши да продължи.
— Не познавам дядо си — обясни бавно той. — Починал е, преди да се родя. Тя се е омъжила за Ренселаас доста по-късно, а след като и той е починал, се омъжила за бащата на Камил. С Камил се запознах, когато пристигнах в Алжир. Мордекай дойде в Русия, за да ме въведе в играта. Нямам представа къде и как са се запознали с Мини, но смея да твърдя, че е най-безпощадният шахматист след Алехин, но много по-приятен и чаровен. За краткото време, когато имахме възможност да играем заедно, научих от него невероятни техники.
— Той не е дошъл в Русия, за да играе шах с теб — прекъснах го аз.
— Така е — засмя се Соларин. — Искаше да открие дъската и мислеше, че мога да помогна.
— Какво стана?
— Не можах — призна Соларин и извърна към мен зелените си очи. Така и не успях да разбера какво означава погледът му. — Помогнах им да открият теб. Това беше повече от достатъчно.
Имах още въпроси, но погледът му ме караше да се чувствам неловко, а не можех да обясня защо. Вятърът бе станал по-силен и навяваше остри песъчинки. Вече изпитвах невероятна умора. Понечих да стана, но Соларин ме бутна назад.
— Погледни утлегара86 — помоли той. — Вятърът се усилва. — Отпусна платното на другата страна и ми даде знак да отида долу. — Ще те повикам, ако имам нужда от теб.
Когато слязох по стръмните стъпала, заварих Лили на долната койка да храни Кариока с бисквити, накиснати във вода. Бе намерила буркан с фъстъчено масло и няколко пликчета със сухар. В този момент тя ми се стори отслабнала; изгорелият й нос бе започнал да потъмнява, а мръсната минирокличка обгръщаше закръглено тяло, а не тресяща се плът.
— Хапни нещо — предложи ми тя. — Вълните така ни подмятат, че започва да ми се гади… не мога да преглътна нищо.
Тук, в каютата, силата на вълните се усещаше много повече. Нахвърлих се лакомо върху сухара, намазан с фъстъчено масло, и преглътнах с остатъка от коняка, а след това се качих на горната койка.
— Трябва да поспим — казах. — Очаква ни дълга нощ, а утрешният ден ще се окаже още по-дълъг.
— Вече е утре — отбеляза Лили, изправи се и погледна часовника си. Загаси лампата. Чух пружините на долното легло да проскърцват и двамата с Кариока си легнаха. Това бе последният звук, който си спомням, преди да се пренеса в страната на сънищата.
Не мога да кажа със сигурност кога чух първия трясък. Сънувах, че съм на дъното на морето и пълзя по мек пясък, докато вълните ме полюшват. В съня ми фигурите от „Шаха Монглан“ бяха оживели и се опитваха да излязат от чантата. Колкото и да се мъчех да ги прибера вътре и да се добера до брега, краката ми потъваха все повече и повече в хлъзгавия пясък. Трябваше да си поема дъх. Полагах всички усилия, за да изплувам на повърхността, когато ме блъсна огромна вълна и отново ме повлече надолу.
Отворих очи и в първия момент не можах да разбера къде се намирам. Вгледах се през люка и разбрах, че наистина сме под водата. След това корабът се люшна на другата страна и аз изпаднах от койката. Търкулнах се чак до малката кухня в другия край. Надигнах се от пода съвършено мокра. Водата стигаше до коленете ми и се плискаше в каютата. Вълните заливаха заспалата Лили, а Кариока се бе изправил върху нея и се опитваше да опази лапите си сухи. Нещо не беше наред.