Предната част на кораба се вирна във въздуха, след това отново потъна. Мръсносиви вълни се изливаха върху яхтата, докато се люшкахме сред вълните, но поне не се бяхме преобърнали. Разпокъсани, платната плющяха по палубата и над морето, едно се бе оплело в краката ми и аз го изритах, за да се освободя. Насочих се към задната мачта и стиснах брадвата, озовала се сред купчина мокри платна. Ами ако бях паднала върху нея, помислих си аз, докато стисках перилата за опора.
В кабината Соларин стискаше руля и се мъчеше да спаси каквото е останало от платната. Кръвта капеше по яката му и приличаше на алена превръзка.
— Вържи платната! — изкрещя след мен той. — Използвай каквото намериш… преди следващата вълна. — Теглеше едно платно от мястото си в кабината. Памучната тъкан се бе разстлала навсякъде също като кожата на удавено животно.
Замахнах към задния фал от кнехта87, но вятърът бе толкова силен, че не ми се удаваше да сваля платното. След като смъкнах и завързах колкото успях, реших да притичам по палубата, наведена ниско. На всяка крачка се опитвах да се захвана с пръсти за скобите. Бях подгизнала, но изтеглих предния кливер с всички сили, докато той плющеше над вълните. Соларин теглеше главния утлегар, който висеше като счупена ръка.
Скочих в кабината при Соларин и стиснах руля. Яхтата продължаваше да се подмята като коркова тапа в тъмната мътна вода. Въпреки че морето бе бурно и наоколо хвърчаха пръски, вълните намаляваха и не бяха толкова високи. Сякаш непознат дух се беше измъкнал от бутилката си някъде на морското дъно, бе дал воля на яростта си, а след това се бе скрил някъде. Искрено се надявах да е така.
Бях изтощена и не можех да повярвам, че съм все още жива. Седнах разтреперана от студ и страх и наблюдавах профила на Соларин, докато той се взираше към вълните. Беше съсредоточен също както пред шахматната дъска, сякаш въпросът бе на живот и смърт. „Аз съм виртуоз в тази игра“, ми беше казал той. „Кой печели?“, го попитах тогава и той отвърна: „Аз. Аз винаги печеля.“
Соларин продължаваше да се бори с руля и имах чувството, че минаха часове, докато седях изтръпнала от студ, напълно неспособна да мисля. Вятърът утихваше, но вълните продължаваха да се извисяват около нас. Бях виждала как неочаквано се разразяват и утихват бурите в Средиземно море, как се надигат триметрови вълни и се разбиват в пристанището на Сиди-Фредж, а след това се стопяват, сякаш изсмукани във вакуум. Молех се и сега да стане така.
Проговорих едва когато най-сетне тъмното небе се превърна в мътнокафява ивица в далечината.
— Ако всичко е наред — обърнах се към Соларин, — ще сляза да видя дали Лили е все още жива.
— След малко. — Обърна се към мен, едната страна на лицето му бе омазана в кръв. От носа и брадичката му капеше вода. — Преди това искам да ти благодаря, че ми спаси живота.
— Струва ми се, че ти спаси моя — отвърнах с усмивка аз, въпреки че продължавах да треперя от студ и страх. — Нямаше да знам какво да правя…
Соларин ме наблюдаваше напрегнато, без да пуска руля. Преди да реагирам, той се надвеси над мен. Устните му бяха топли и от косата му се стече вода по цялото ми лице, когато поредната вълна ни заля с ледени пръски също като камшици. Соларин се подпря на руля, притегли ме към себе си и усетих топлината на ръцете му. Проряза ме тръпка, все едно бе заряд електричество, докато той ме целуваше повторно, този път по-дълго и настойчиво. Вълните продължаваха да клатушкат яхтата. Сигурно това бе причината за странното усещане в стомаха ми. Не можех да помръдна, омагьосана от топлината му, която проникваше все по-дълбоко в мен. Най-сетне се отдръпна и ме погледна в очите с усмивка.
— Със сигурност ще се удавим, ако не престана — прошепна той, устните му все още бяха на сантиметър от моите. С нежелание се обърна отново към руля. Челото му се набразди, когато се взря напред. — Слизай долу — нареди той, сякаш нещо му бе минало през ума. Повече не ме погледна.
— Ще потърся нещо, за да ти превържа главата — казах, ядосана, че гласът ми трепери. Морето бе все така бурно и тъмните водни стени се надигаха около нас. Това не обясняваше чувствата, които ме обхващаха всеки път, когато погледнех мократа му коса, местата, на които скъсаната риза бе залепнала по мускулестото му тяло.
Все още разтърсена, слязох долу. Соларин, разбира се, мислех си, ме целуна от благодарност. Нищо повече. Защо тогава странната тръпка не си отиваше? Защо пред очите ми бе изражението на светлозелените му пронизващи очи в мига, преди да ме целуне?
87
Двойни ниски метални или дървени стълбове на палубата на кораб до борда за навиване на въжетата, чрез които корабът се закрепва или се изтегля до брега. — Б.пр.