За Александър бе жизненоважно да се опита да разбере какво се бе случило със старата жена, която изчезна безследно дни след смъртта на баба му. Още не бе измислил как да започне, когато Павел се извъртя рязко към него, без да спира да пошляпва бричовете с камшика също като някой безмозъчен войник играчка.
— Знам, че не ти се слуша за държавни дела — заговори презрително Павел на сина си. — Налага се обаче да проявиш малко интерес. Все пак един ден тази империя ще бъде твоя. Действията, които предприемам днес, ще бъдат твоя отговорност утре. Повиках те, за да споделя с теб нещо поверително, което може да преобърне бъдещето на Русия. — Той замълча за повече тежест. — Реших да подпиша мирен договор с Англия.
— Доколкото знам, ти мразиш англичаните! — отвърна Александър.
— Презирам ги — потвърди Павел. — Само че нямам избор. Французите не се задоволиха да разкъсат Австрийската империя и сега разпростират границите си към всички съседни страни; не стига че изколиха собствения си народ, за да му запушат устата, ами сега са изпратили кръвожадния генерал Бонапарт по море да завладее Малта и Египет! — Той стовари камшика върху кожената повърхност на бюрото и лицето му се свъси като буреносен облак. Александър мълчеше.
— Избран съм за велик магистър на военния орден на Малта! — изкрещя Павел и удари с длан златния медал на тъмна панделка, закачен на гърдите му. — Нося Малтийския кръст! Този остров ми принадлежи! Векове наред се стремим към по-топли води като малтийските — и ето че почти се бяхме добрали до тях, когато френският главорез нахлу с четирийсетхилядна войска. — Той погледна Александър, сякаш очакваше отговора му.
— Защо му е на един френски генерал да превзема страна, откъснала се от отоманците преди повече от триста години? — попита момчето и се зачуди защо Павел държи толкова много да се противопостави на подобен ход. Така само щеше да разсее турците мюсюлмани, срещу които баба му водеше битки от двайсет години за кошрола над Константинопол и Черно море.
— Нима не разбираш какво си е наумил Бонапарт? — прошепна Павел, пристъпи напред, погледна Александър в очите и потри ръце.
Синът му поклати глава.
— Да не би да мислиш, че британците ще ти помогнат да постигнеш целта си? — попита той. — Преподавателят ми Ла Харп наричаше Англия „Измамния Албион“…
— Не е там работата! — изкрещя Павел. — Както обикновено смесваш поезията с политиката. Не те бива нито в едното, нито в другото. Много добре знам какво търси този мизерник Бонапарт в Египет — независимо от онова, което е надрънкал пред правителството, за да измъкне пари, колкото и десетки хиляди войници да е повел! Да не би да иска да възстанови мощта на Порт Сюблим? Да не би да се опитва да свали мамелюките94? Глупости! Това не е нищо повече от камуфлаж. — Александър все още го наблюдаваше предпазливо, въпреки че слушаше внимателно всяка дума, която баща му изричаше. — Помни ми думите, той няма да спре с Египет. Ще се насочи към Сирия и Асирия, Финикия и Вавилон — земите, които майка ми искаше. Тя дори кръсти теб Александър, а брат ти Константин за късмет. — Павел замълча и огледа стаята. Очите му спряха на гоблен с ловна сцена. Ранен елен, облян в кръв, надупчен със стрели, се бе устремил към гората, последван от ловци и хрътки. Павел се обърна към Александър със студена усмивка.
— Бонапарт не иска земи… интересува го властта! Повел е със себе си колкото войници, толкова и учени: математика Монж, химика Бертоле, физика Фурие… Опразнил е Политехническата школа и Националния институт! Защо, питам аз, след като това не е нищо повече от едно завоевание?
— Как така? — прошепна Александър и за пръв път усети каква е истината.
— Там е скрита тайната на „Шаха Монглан“! — изсъска Павел. Лицето му се бе превърнало в маска на страх и омраза. — Нея е тръгнал да търси.
— Нали не вярваш в тези митове? — започна Александър, подбирайки особено внимателно думите си. — Все пак самата абатиса на „Монглан“…
— Разбира се, че вярвам! — изрева Павел. Лицето му бе посивяло и той сниши глас до истеричен шепот: — Една от фигурите е в мен. — Ръцете му се свиха в юмруци и той запокити камшика на пода. — Тук са скрити и други. Сигурен съм! Само че двете години в затвора „Ропша“ не успяха да развържат езика на онази. Като сфинкс е. Някой ден ще се пречупи и когато това стане…