— Не можех да науча нищо повече, без да събудя подозренията му. Беше истинско чудо, че ми каза и това. А да, още нещо — френското нашествие в Египет може да се окаже доста повече, отколкото предполагаме, вероятно служи за прикритие. Генерал Бонапарт е повел много учени.
— Учени ли? — попита тихо Мирей и се приведе напред на стола.
— Математици, физици, химици — обясни Александър. Мирей погледна през рамо към тъмния ъгъл на колибата.
От мрака се появи високата слаба фигура на мъж с ястребов профил, целият в черно. Държеше за ръка момченце на около пет, което се усмихна мило на Александър. Принцът също му се усмихна.
— Чу ли? — попита Мирей Шахин. Той кимна мълчаливо. — Наполеон е в Египет, ала не по моя молба. Какво прави там? Колко е научил? Искам да се върне във Франция. Ако тръгнеш веднага, колко време ще ти отнеме, за да стигнеш при него?
— Той може да е в Александрия, може да е и в Кайро — отвърна Шахин. — Ако мина през Турската империя, ще стигна при него за две луни. Трябва да взема Ал-Калим с мен — отоманците ще видят, че той е Пророкът, Porte ще ми позволи да премина и ще ме отведат при сина на Летиция Бонапарт.
Александър слушаше разговора с удивление.
— Говорите за генерал Бонапарт, сякаш го познавате — обърна се той към Мирей.
— Той е корсиканец — заяви тя. — Френският ви е много по-добър от неговия. Нямаме време за губене. Отведете ме в „Ропша“, преди да е станало прекалено късно.
Александър се обърна към вратата и помогна на Мирей да се загърне в пелерината, когато забеляза малкия Шарло до себе си.
— Ал-Калим иска да ви каже нещо, Ваше височество — обади се Шахин и посочи момчето. Александър погледна детето с усмивка.
— Скоро ще станете велик цар — заяви Шарло с тънкото си детско гласче. Александър продължаваше да се усмихва, ала усмивката му се стопи, щом чу следващите думи на детето. — Кръвта по ръцете ви ще остави по-малко следи, отколкото кръвта по ръцете на баба ви, макар че деянието ще бъде същото. Мъж, от когото се възхищавате, ще ви предаде — виждам студена зима и огромен пожар. Вие помогнахте на майка ми. Заради това ще бъдете спасен от предателството на този човек и ще царувате двайсет и пет години…
— Достатъчно, Шарло! — изсъска Мирей, стисна сина си за ръката и погледна мрачно Шахин.
Александър стоеше, без да помръдва, вледенен до кости.
— Това дете притежава гадателски умения! — прошепна той.
— Тогава се възползвайте от чутото — солна се тя, — вместо да се чудите като стара вещица над колода Таро. — Поведе детето след себе си и изфуча навън, без да обръща внимание на руския принц. А той гледаше Шахин и срещна непроницаемия черен поглед, когато чу гласа на малкия Шарло.
— Съжалявам, maman — шепнеше детето. — Съвсем забравих. Обещавам повече да не го правя.
В сравнение с „Ропша“ Бастилията приличаше на палат. Тук бе студено и влажно, нямаше прозорци, откъдето да влиза дори лъч светлина. Затворът бе истинска тъмница, храм на отчаянието. Абатисата бе оцеляла две години на застояла вода и помия, с каквато хранеха прасетата. Мирей бе посветила тези две години на опити да я намери.
Александър ги вкара тайно в затвора и поговори с надзирателите, които го обичаха много повече от баща му и бяха готови да направят всичко за него. Мирей все още стискаше Шарло за ръка, докато следваха фенера на тъмничаря по мрачните коридори. Александър и Шахин вървяха след нея.
Килията на абатисата бе дълбоко в недрата на затвора, малка дупка, заключена с тежка метална врата. Мирей усети леден страх. Тъмничарят я пусна напред и тя пристъпи вътре.
Старицата лежеше като парцалена кукла. На светлината на фенера повехналата й кожа бе жълта като на съсухрено листо. Мирей се отпусна на колене до нара и прегърна затворничката, за да й помогне да се изправи. В нея не бе останал живот и тя всеки момент можеше да се разпадне на прах.
Шарло се приближи и пое немощната ръка на абатисата в своята.
— Maman — прошепна той, — тази царица е много болна. Тя би искала да я изведем от това място, преди да умре… — Мирей го погледна, след това вдигна очи към застаналия зад нея Александър.
— Ще видя какво мога да направя — обеща той. Излезе навън при пазача. Шахин застана до леглото. С огромно усилие абатисата се опита да отвори очи, ала силите не й стигнаха. Мирей се наведе над гърдите на старицата и усети как в очите й избликват горещи сълзи и стягат гърлото й. Шарло отпусна ръка на рамото й.
— Има нещо, което тя иска да каже — прошепна той на майка си. — Чувам мислите й… Тя не иска да бъде погребана от други… майко — мълвеше детето. — Има нещо скрито в роклята й! Нещо, което трябва да вземем. Тя иска да го вземем.