Влязоха в дома му под прикритието на нощта, през високите френски прозорци към градината. Без да спре, за да ги затвори или да запали лампа, той я взе на ръце и я отнесе до дивана, дългата й коса се разстла по рамото му. Съблече я, без да каже дума, покри тръпнещото й тяло със своето и се загуби в топлата й плът, в копринените коси.
— Обичам те — шептеше той. За пръв път изричаше тези думи.
— Твоята любов ни дари с дете — промълви Мирей и го погледна на лунната светлина, нахлула през прозореца. Той имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.
— Ще си направим и друго — каза той и усети как страстта го разтърсва като ураган.
— Закопах ги — каза Талейран, докато седяха на лъскавата маса в приемната до спалнята му. — В Зелената планина в Америка. Не мога да отрека, че Куртиад се опита да ме убеди да не го правя. Той имаше повече вяра от мен. Все си мислеше, че си жива. — Талейран се усмихна на Мирей, която седеше с разрошена коса, свила се в домашния му халат от другата страна на масата. Беше толкова красива, че той гореше от желание да я обладае отново. Само че консервативният Куртиад бе до тях и сгъваше внимателно салфетката си, докато слушаше разговора им.
— Куртиад — каза той и се опита да овладее избликналите чувства, — имам дете, син. Казва се Шарло, кръстен е на мен. — Обърна се към Мирей. — Кога ще видя малкото чудо?
— Скоро — обеща Мирей. — Замина за Египет, където е разквартирувал войските си генерал Бонапарт. Ти колко добре познаваш Наполеон?
— Аз го убедих да замине там — поне така му се иска да мисли. — Разказа й набързо за срещата с Бонапарт и Давид.
— Така разбрах, че все още има надежда да си жива, че си била бременна — обясни той. — От Давид научих за Марат. — Беше много сериозен, ала Мирей тръсна глава, за да пропъди мисълта. — Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи бавно Талейран и погледна Куртиад в очите. — Има една жена — името й е Катрин Гранд. Тя също е свързана с „Шаха Монглан“. Давид ми каза, че Робеспиер я наричал Бялата царица…
Мирей бе пребледняла като платно. Ръката й стискаше ножа за масло с такава сила, сякаш се канеше да го пречупи. В първия момент силите не й достигнаха, за да заговори. Устните й бяха така побелели, че Куртиад й наля шампанско, за да й влее малко сили. Тя погледна Талейран в очите.
— Къде е сега? — прошепна младата жена.
В първия момент Талейран сведе очи над чинията, след това вдигна синия си поглед към нея.
— Ако снощи не те бях открил в каретата — призна бавно той, — сега щеше да е в леглото ми.
Седяха смълчани, Куртиад бе свел поглед към масата, докато Талейран не откъсваше очи от Мирей. Тя остави ножа на масата, отблъсна стола, изправи се и пристъпи към прозорците. Талейран също се изправи, за да я последва, застана зад нея и я прегърна.
— Имал съм много жени — прошепна той до косата й. — Мислех, че си мъртва. А след това, когато разбрах, че не си… Ако я видиш, ще разбереш.
— Виждала съм я — заяви Мирей. Обърна се и го погледна в очите. — Тази жена стои зад всичко. В нея са осем от фигурите.
— Седем — поправи я Талейран. — Осмата е у мен. — Мирей го погледна удивена.
— Заровена е в гората при останалите — обясни той. — Мирей, нали постъпих правилно, като ги зарових и така ни спасих от ужасното проклятие. Едно време и аз исках да се добера до шаха. Играех си с вас двете с Валентин с надеждата да спечеля доверието ви. А стана така, че вие спечелихте любовта ми… Обичам те — призна той. — Трябва ли всички да бъдем въвлечени в блатото на омразата! Нима тази игра не ни струва достатъчно?
— Повече от достатъчно — съгласи се Мирей, лицето й се бе превърнало в маска на горчивина, когато се отдръпна. — Тази жена е убила хладнокръвно пет монахини. Тя е отговорна за Марат и Робеспиер… за екзекуцията на Валентин. Нима забрави… бях там, когато тя умря, заколиха я като животно! — Зелените й очи станаха стъклени, сякаш бе под въздействието на наркотик. — Видях всички как умират — и Валентин, и абатисата, и Марат. Шарлот Корде отдаде живота си заради мен! Подлостта на тази жена няма да остане безнаказана. Казвам ти, че ще се сдобия с тези фигури на всяка цена!
Талейран бе отстъпил крачка назад и я наблюдаваше със сълзи в очите. Дори не забеляза Куртиад, който се приближи, за да положи ръка на рамото му.
— Монсеньор, тя е права — намеси се с тих глас той. — Колкото и да копнеем за щастие, колкото и да ни се иска да не обръщаме внимание… играта никога няма да приключи, докато фигурите не бъдат събрани и скрити. Знаете го не по-зле от мен. Мадам Гранд трябва да бъде спряна.