Сега, докато оправяше платната и яхтата се насочваше към острова, се запитах какво ли ще стане, когато играта приключи. Мини все повтаряше, че играта няма да свърши. Дълбоко в сърцето си знаех, че тя има край, който ще настъпи скоро.
Навсякъде наоколо се полюшваха яхти и лодки. Колкото повече приближавахме към брега, толкова по-оживен ставаше морският трафик — мяркаха се пъстри флагове, плющяха платна над разпенените води, плъзгаха се моторници също като водни кончета. Край някои от големите кораби забелязахме сивите катери на бреговата охрана. Имаше толкова много кораби, че се зачудих какво става. Лили ми обясни.
— Не знам дали това е късмет, или не — каза тя, когато Соларин пое руля, — но този комитет по посрещането не е за нас. Ами да! Днес е Денят на труда!
Точно така. Освен това бе последният ден от сезона за яхтите, което обясняваше защо всички са излезли да поплават.
Докато стигнем залива Шинекок, лодките около нас станаха толкова много, че почти нямаше място за маневриране. Четирийсет яхти се бяха наредили на опашка за влизане в залива. Затова отплавахме към залива Моричес, където служителите на бреговата охрана бяха толкова заети да теглят на буксир яхти и да вадят пияни от водата, че едва ли щяха да забележат дребна яхта като нашата, която опитваше да се промъкне тайно заради нелегалните имигранти и контрабандната стока на борда.
Тук опашката се движеше по-бързо. Докато ние с Лили прибирахме платната, Соларин включи мотора и спусна шамандури, за да ни предпазят от удари с другите яхти. Корабче, поело към открито море, мина застрашително близо до нас. Пътник, облечен специално за разходка с яхта, се протегна и подаде на Лили пластмасова чаша шампанско с панделка на нея. Това бе покана за коктейл в шест часа в яхтклуба в Саутхамптън.
Имах чувството, че минаха часове, а напрежението ни изтощи, докато всички около нас се веселяха. Също като на война, казах си аз, последният сблъсък ще реши изхода. Обикновено става така, че войникът, току-що уволнен, на сутринта бива застрелян от снайперист тъкмо когато е на стълбата към самолета, който ще го отведе у дома. Макар нищо да не ни застрашаваше освен глоба от 50 000 долара и двайсет години затвор, задето се опитвахме да вкараме в страната руски шпионин, не бях забравила, че играта все още не е приключила.
Най-сетне се измъкнахме от навалицата и се отправихме към Уестхамптън. Наоколо не се мяркаше никой, затова Соларин ни остави на кея с Лили, Кариока, сака с фигурите и оскъдния багаж. След това пусна котва в залива, съблече се по бански и доплува до нас. Отбихме се в местна кръчма, за да се преоблечем в сухи дрехи и да решим какво да правим. Чувствахме се като замаяни, докато Лили отиде да се обади на Мордекай, за да му разкаже какво става.
— Не можах да се свържа — оплака се тя, щом се върна. Бях поръчала три коктейла „Блъди Мери“ с боднато във всеки стръкче целина. Трябваше да отидем при Мордекай с фигурите. Или поне да се опитаме да го открием.
— Приятелят ми Ним има къща близо до Монтаук Пойнт, на около час оттук — казах им аз. — Влакът от Лонг Айлънд спира там. Можем да стигнем по пътя за Куог. Предлагам да му оставим съобщение, че отиваме, и да вървим. Прекалено опасно е да се появим в Манхатън. — Замислих се за града с плетеницата еднопосочни улици, колко е лесно да те приклещят и да няма накъде да избягаш. След всичките ни премеждия да се оставим да ни притиснат като безполезни пионки щеше да е истинско престъпление.
— Хрумна ми нещо — рече Лили. — Мога да доведа Мордекай. Той никога не се отдалечава много от диамантената улица. Сигурно е в книжарницата, където ви запознах, или в някой ресторант наблизо. А също да се отбия вкъщи и да взема една от колите, а след това ще дойдем на острова. Ще донесем и фигурите, които Мини каза, че са в него, и ще ви позвъним, когато стигнем в Монтаук Пойнт.
— Ним няма телефон — казах й аз, — освен свързания с компютъра му. Дано да види съобщенията, иначе няма как да отидем.
— Тогава да си определим час, в който да се срещнем — предложи Лили. — Какво ще кажете за девет довечера? Така ще успея да го открия, да му разкажа за приключенията ни и да се похваля с новите си шахматни умения… ами той ми е дядо. Не съм го виждала месеци наред.
Планът ни се стори разумен и аз набрах номера на Ним, за да се свържа с компютъра и да съобщя, че след час ще пристигнем с влака. Допихме напитките си и тръгнахме пеша към гарата. Лили щеше да се отправи към Манхатън, за да се срещне с Мордекай, а ние със Соларин да поемем в обратната посока.