Нейният влак пристигна към два, преди нашия. Качи се, стиснала Кариока под мишница, и се обърна към нас.
— Ако се окаже, че няма да успея да пристигна до девет, ще оставя съобщение на компютърния номер, който ми даде.
Двамата със Соларин не можехме да се надяваме на по-ранен влак за Лонг Айлънд. Седнах на зелена дървена пейка и заоглеждах тълпите пътници около нас. Соларин остави багажа и се настани до мен.
Въздъхна нетърпеливо и погледна празните релси.
— Човек би си казал, че сме в Сибир. Мислех, че хората отвъд океана са точни, че влаковете никога не закъсняват. — Скочи и започна да обикаля сред пътниците като затворено в клетка животно. Не издържах да го гледам повече, затова метнах сака с фигурите на рамо и също станах. В този момент по високоговорителите съобщиха за пристигането на нашия влак.
Въпреки че разстоянието от Коуг до Монтаук Пойнт бе едва седемдесет километра, пътуването ни отне повече от час. Докато дойдем от Куог и изчакаме на перона, бяха минали два часа, откакто оставих съобщението на компютъра на Ним. Въпреки това не очаквах да го видя, защото имаше вероятност да проверява съобщенията си веднъж на месец.
Така че останах искрено изненадана, когато забелязах високия Ним да върви към мен, с разрошена от вятъра медноруса коса, а дългият бял шал се вееше на всяка крачка. Щом ме забеляза, се ухили като луд, размаха ръце и затича. Заобикаляше пътниците, които, притеснени, се отдръпваха от пътя му, за да не се сблъскат. Щом пристъпи до мен, ме грабна, прегърна ме и зарови лице в косата ми, а след това ме притисна така, че замалко да се задуша. Повдигна ме от земята и ме завъртя, а когато най-сетне ме пусна, ме отдръпна от себе си, за да ме огледа. В очите му блестяха сълзи.
— Господи, господи — шепнеше той с дрезгав глас и клатеше глава. — Бях сигурен, че си загинала. Не съм мигнал, откакто научих, че си заминала от Алжир. Бурята… оттогава нямаме никакви сведения за теб! — Не можеше да откъсне поглед от мен. — Мислех си, че съм те убил, като те изпратих по този начин…
— Откакто ми стана наставник, не мога да кажа, че здравето ми се е подобрило — съгласих се аз.
Той грееше и отново ме привлече за втора прегръдка. В този момент усетих как се напрегна. Пусна ме бавно и вдигна глава. Беше се втренчил над рамото ми с изражение на удивление и недоверие. Дали не беше страх? Не бях сигурна.
Обърнах се бързо назад и видях Соларин да слиза от влака, понесъл багажа ни. Наблюдаваше ни, а лицето му отново се бе превърнало в студената маска, която си спомнях ясно от деня на турнира в клуба. Не откъсваше поглед от Ним, непроницаемите му очи блестяха под лъчите на следобедното слънце. Отдръпнах се от Ним, за да обясня, ала приятелят ми продължаваше да стои като закован, сякаш бе видял звяр или призрак. Когато заговори, се наложи да се напрегна, за да чуя думите му.
— Саша? — прошепна задавено той. — Саша… Обърнах поглед към Соларин, който все още стоеше на стълбите, а зад него пътниците чакаха да слязат. Очите му бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите, а лицето му се бе променило до неузнаваемост.
— Слава! — извика прегракнало той. Пусна чантите на перона, скочи от влака, профуча покрай мен и се хвърли към Ним, за да го прегърне с такава сила, че се уплаших двамата да не се смачкат. Бързо посегнах към сака с фигурите. Когато се изправих, двамата все още плачеха. Ним стискаше главата на Соларин и го притискаше диво. Първо го отдръпна, погледна го, после двамата се прегърнаха отново, а аз ги наблюдавах слисана. Потокът хора ни заобикаляше, както вода заобикаля камък. Бяхме обгърнати от типичното за нюйоркчани безразличие.
— Саша — продължаваше да шепне Ним и да го притиска в прегръдките си. Соларин бе заровил лице в яката му, затворил очи, а сълзите свободно се стичаха по бузите му. С една ръка бе стиснал яката на Ним, сякаш нямаше сили да стои на крака. Не можех да повярвам.
Когато и последните пътници отминаха, се наведох, за да събера пръсналия се багаж, захвърлен от Соларин.
— Дай на мен — извика Ним, след като си избърса носа. Вдигнах поглед и го видях да пристъпва към мен, прегърнал с една ръка Соларин през раменете, като от време на време го притискаше до себе си, сякаш за да се увери, че е до него. Очите му бяха зачервени от сълзите.
— Вие двамата май се познавате — подхвърлих раздразнена и се запитах как стана така, че никой не бе споменал.
— Не сме се виждали двайсет години — обясни Ним, все още усмихнат на Соларин, докато двамата се навеждаха за багажа. След това извърна странните си двуцветни очи към мен. — Не мога да повярвам, сладурче, че ми донесе такава радост. Саша е мой брат.