Малкият морган на Ним не бе достатъчно голям за тримата, а за багажа и дума не можеше да става. Соларин седна върху сака с фигурите, аз седнах в него, останалият багаж бе натъпкан, където имаше свободно място. Докато потегляхме от гарата, Ним непрекъснато поглеждаше към Соларин, все още неспособен да повярва, но много щастлив.
Беше странно да видя как тези двама толкова сдържани мъже се предават на емоциите. Усещах силата на чувствата им, дълбоки и непонятни като руските им души. Мълчахме дълго. След това Ним посегна и ме стисна за коляното, докато се опитвах да се дръпна, за да не преча на скоростния лост.
— Май трябва да ти кажа всичко — подхвърли той.
— Няма да е зле — съгласих се аз. Ним ми се усмихна.
— Мълчах, за да те защитя, а също и нас, затова не споменах нищо досега — обясни той. — Двамата с Александър не сме се виждали от деца. Той беше на шест, а аз на десет, когато ни разделиха… — Сълзите отново напълниха очите му и той се пресегна към косата на Соларин, сякаш не можеше да откъсне поглед от него.
— Нека аз да разкажа — помоли Соларин и се усмихна просълзен.
— Ще разказваме и двамата — реши Ним. Докато пътувахме в открития автомобил покрай брега към екзотичното му имение, те за пръв път разкриха какво им бе струвало участието в играта.
Родени сме на Крим — известния полуостров в Черно море, за който дори Омир е писал. Русия се е опитвала да се добере до него още от времето на Петър Велики, чак до Кримската война.
Баща ни, гръцки моряк, се влюбил в руска девойка и се оженил за нея — това е майка ни. После станал преуспяващ търговец с малка флотилия кораби.
След войната нещата тръгнали зле. Светът бил в пълен хаос, а в Черноморието било още по-зле, защото наоколо били разположени все страни, които продължавали да вярват, че са във война.
Там, където живеехме ние, животът бе хубав. Средиземноморският климат по тези южни брегове, маслиновите и лавровите дървета, кипарисите, близките планини ни пазеха от студените ветрове, а наоколо, сред черешовите градини бяха пръснати възстановените руини на татарски селища и византийски джамии. Беше истински рай, далече от чистките и издевателствата на Сталин, който управляваше Русия с желязна ръка.
Баща ни говореше за заминаване хиляди пъти. И въпреки това, макар да имаше много връзки по Дунава и на Босфора, все хора, които щяха да уредят безопасното ни преминаване, той така и не тръгна. Къде да отида? — питаше той. Със сигурност няма да е у дома в Гърция, нито пък в Европа, която все още тъне в следвоенната мизерия. И тогава се случи нещо, което го накара да вземе решение. То промени целия ни живот.
Беше в края на декември 1953 година, в една тъмна нощ, малко преди да се разрази буря. Всички си бяхме легнали, кепенците на дачата бяха спуснати и огънят в камината бе подкладен. Ние, момчетата, спяхме в едната спалня на долния етаж, затова първи чухме почукването по прозореца, звук много по-различен от клоните на дърветата, които се блъскаха в стъклата. Беше човек. Отворихме прозореца, след това и капака и видяхме среброкоса жена в дълга тъмна пелерина. Тя ни се усмихна и прескочи през прозореца. След това коленичи пред нас на пода. Беше толкова красива.
— Аз съм Минерва — баба ви — каза ни тя. — Викайте ми Мини. Пътувах дълго и съм уморена, но нямаме време за почивка. В опасност съм. Събудете мама и й кажете, че съм дошла. — След това ни прегърна, а ние хукнахме на горния етаж, за да събудим нашите.
— Значи най-сетне баба ти се появи — изръмжа баща ми към мама и потри сънен очи. Останахме учудени, защото Мини ни бе казала, че е наша баба. Как можеше да бъде и баба на мама? Баща ми прегърна обичната си съпруга, а тя се изправи боса и разтреперана. Целуна я по меднорусата коса и по очите. — Толкова дълго я чакахме със страх — прошепна той. — Сега поне нещата са към края си. Обличай се. Ще сляза долу да се запозная с нея. — Поведе ни със себе си и слязохме при застаналата пред огъня Мини. Тя вдигна огромните си очи, когато приближихме, пристъпи и го прегърна.
— Юсеф Павлович — обърна се тя към баща ни — както и към нас — на безупречен руски. — Преследват ме. Нямаме време. Трябва да бягаме, всички. Разполагаш ли с кораб, който незабавно да ни откара до Ялта или Севастопол? Още тази нощ?
— Не съм готов за подобно нещо — започна той и положи ръце на раменете и на двама ни. — Не мога да поведа семейството си в тази буря и да излезем току-така в морето през зимата. Трябваше да ме предупредиш, да кажеш по-рано. Не можеш да ме молиш в последната минута… и да се появяваш посред нощ…