— Тъй като бях само на шест — започна да разказва Соларин, — не можех да се спусна по скалите бързо като Ладислаус, който бе четири години по-голям и бърз като вятъра. Мини се страхуваше, че ще ни заловят всички, ако не успея да ги следвам. Когато Слава тръгна, той ме целуна и ми каза да бъда смел… — Погледнах Соларин и забелязах в очите му сълзи, докато си припомняше детството. — Имах чувството, че двамата с Мини се спускахме по скалите часове наред, докато бурята около нас вилнееше. Най-сетне се добрахме до доковете на Севастопол. Корабът на баща ми бе отплавал.
Ним слезе от колата. Лицето му се бе превърнало в сурова маска. Мина от нашата страна, отвори вратата и ми подаде ръка.
— Аз падах десетки пъти — заговори той, докато ми помагаше да сляза. — Подхлъзвах се в калта и на скалите, докато се добера до кораба на татко. Когато видя, че пристигам сам, той изпадна в паника. Разказах му какво се бе случило, какво е казала Мини за фигурите. Татко се разплака. Седна, отпусна глава в ръцете си и се разрида като дете. „Какво ще стане, ако се върнем… ако се опитаме да ги спасим?“ — попитах го аз. — „Какво ще стане, ако другите заловят фигурите?“ Той вдигна поглед и дъждът отми сълзите му. „Заклел съм се пред майка ти, че няма да допусна подобно нещо да се случи — каза ми той. — Дори това да струва живота на всички ни…“
— Искаш да кажеш, че сте заминали, без да изчакате Мини и Александър ли? — попитах. Соларин слезе от моргана и взе багажа.
— Не беше толкова просто — опита се да обясни Ним. — Чакахме часове, много повече от определеното време. Баща ми крачеше напред-назад по палубата, аз се качвах по мачтите с надеждата да ги зърна в бурята. Най-сетне се примирихме, че няма да дойдат. Бяха ги хванали. Друго обяснение нямаше. Когато баща ми се приготви за отплаване, аз го помолих да почака още малко. Тогава той ми каза, че това се очаквало да се случи, дори е било планирано. Двамата с него заминахме за Америка. Бил наясно още от деня, в който се оженил за мама, може би дори преди това, какво представлява играта. Знаел, че вероятно ще настъпи ден, че неизбежно ще настъпи такъв ден, когато Мини ще се появи и ще поиска семейството ми да направи огромна жертва. Денят бе дошъл и семейството ми бе потънало в нощта. Заклел се пред мама, че преди да се опита да спаси децата си, ще спаси фигурите.
— Мили боже! — възкликнах аз и погледнах първо единия, а след това и другия, застанали на алеята. Соларин пристъпи към циниите, наведе се и загреба вода от фонтана. — Учудвам се, че и двамата сте се съгласили да участвате в играта, след като тя е съсипала семейството ви за една нощ.
Ним ме прегърна през раменете и се приближихме до брат му, който се взираше мълчаливо във фонтана. Соларин по гледна ръката на Ним, отпусната на рамото ми.
— И при теб е така — обади се той. — А Мини дори не ти е баба. Доколкото разбирам, Слава те е въвлякъл в играта.
По гласа му не успях да разбера какви мисли му се въртят в главата, но не бе трудно да се сетя. Избягнах погледа му. Ним ме притисна до себе си.
— Mea culpa — призна с усмивка той.
— Какво стана с вас с Мини, когато разбрахте, че корабът на баща ти е тръгнал? — попитах Соларин. — Как оцеля?
Той откъсна цвета на една циния и го подхвърли във фонтана.
— Тя ме поведе към гората и ме скри, докато бурята отмина — отвърна той замислен. — Три дни вървяхме по крайбрежието към Грузия, като двойка селяни, тръгнали на пазар. Когато се отдалечихме достатъчно дълго от къщи, седнахме да обсъдим възможностите. „Достатъчно голям си и ще разбереш какво ти казвам — започна тя. — Не си обаче достатъчно голям, за да ми помогнеш в мисията, която предстои. Един ден ще пораснеш и тогава ще се свържа с теб и ще ти кажа какво да направиш. Само че сега трябва да се върна и да се опитам да спася майка ти. Ако те взема с мен, ще ме забавиш и ще застрашиш всичко.“ — Соларин ни погледна. — Разбирах всичко — добави той.
— Значи Мини се е върнала да спаси майка ти от съветската полиция — уточних аз.
— Ти направи същото за приятелката си Лили, не помниш ли? — попита той.
— Мини настанила Саша в сиропиталище — прекъсна ни Ним, прегърна ме и погледна брат си. — Татко почина, след като пристигнахме в Америка, така че и аз останах сам също като Саша в Русия. Макар никога да не бях сигурен, открай време подозирах, че детето чудо в шахмата, за което пишеха във вестниците, е брат ми. Вече си бях избрал името Ним, което бе смешно, но само аз знаех какво означава, защото живеех буквално от нищо. Една вечер, в шахматния клуб „Манхатън“ се запознах с Мордекай и той разбра кой съм.