— А какво стана с майка ви? — попитах аз.
— Мини се бе върнала прекалено късно, за да я спаси — отвърна мрачно Соларин и ни обърна гръб. — Тя самата едва бе успяла да избяга от Русия. Докато бях в сиропиталището, веднъж получих от нея писмо. Не беше точно писмо, а изрезка от вестник, от „Правда“, доколкото си спомням. Макар да нямаше нито дата, нито обратен адрес, то бе пуснато от страната и знаех кой го изпраща. В статията се казваше, че известният гросмайстор Мордекай Рад ще изнесе серия от лекции в Русия, ще играе пред публика и ще търси млади таланти, за да напише книга за децата в шахмата. Едно от местата, на които щеше да спре, бе моето сиропиталище. Мини се опитваше да се свърже с мен.
— Останалото го знаеш — добави Ним, с ръка все още отпусната на рамото ми. С другата си ръка прегърна Соларин и ни поведе към кухнята.
Минахме през слънчевите стаи, пълни с цветя и лъскави мебели, които блестяха на залязващото слънце. В огромната кухня лъчите падаха по плочките на пода. Канапетата ми се сториха още по-приятни от предишния път.
Ним ни пусна, но след това положи длани на раменете ми и ме погледна с много обич.
— Ти ми донесе най-големия подарък — каза той. — Истинско чудо е, че Саша е тук, а най-прекрасното чудо е, че си жива. Нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо. — Прегърна ме отново и влезе в килера.
Соларин остави на пода сака с фигурите и пристъпи към прозореца, загледан към морето. Виждаха се платната на лодки, също като криле на гълъби. Застанах до него.
— Много красива къща — отбеляза тихо той и погледна към фонтана и бликащата от него вода. Помълча за момент, след това добави: — Брат ми е влюбен в теб.
Сякаш леденостудена топка се стегна в стомаха ми.
— Не ставай смешен — отвърнах.
— Трябва да обсъдим този въпрос — отвърна той и ме погледна със светлозелените си очи, които винаги ме караха да изтръпвам. Вдигна ръка към косата ми, но в този момент Ним се върна от килера, стиснал в ръка бутилка шампанско и чаши. Остави ги на ниската маса пред прозореца.
— Трябва да поговорим за толкова много неща… а колко спомени имаме само — обърна се той към Соларин, докато отваряше шампанското. — Просто не мога да повярвам, че си тук. Никога повече няма да те пусна да си отидеш…
— Може и да се наложи — отвърна Соларин, хвана ме заръката и ме поведе към едно от канапетата. Седна до мен, докато Ним наливаше виното. — След като Мини вече излезе от играта, някой трябва да се върне в Русия, за да вземе дъската.
— Излязла е от играта ли? — попита Ним и застина намясто. — Как е възможно? Не, не е възможно.
— Имаме нова Черна царица — усмихна се Соларин, без да откъсва поглед от лицето му. — Струва ми се, че си я избрал за себе си.
Ним се обърна към мен. По изражението му пролича, че започва да разбира.
— По дяволите! — каза той и продължи да налива шампанско. — Предполагам, че е изчезнала безследно и ни е оставила сами да се оправяме.
— Не е точно така — отвърна Соларин и извади плик от ризата си. — Даде ми това писмо, адресирано до Катрин. Трябваше да й го предам, когато пристигнем. Не съм го отварял, но предполагам, че информацията вътре е важна за всички нас. — Той ми връчи запечатания плик. Канех се да го отворя, когато ме прекъсна звънене. Трябваше ми миг, за да се сетя какво е това. Звънеше телефон!
— Мислех, че нямаш телефон! — Погледнах Ним, готова да му се нахвърля с обвинения. Той остави бързо бутилката и хукна към фурните.
— Нямам. — Гласът му беше напрегнат. Извади ключ от джоба си, за да отключи един от шкафовете. Измъкна някакво подобие на телефон, което продължаваше да звъни. — Този телефон не е мой… нещо като „гореща линия“ е. — Обади се. Двамата със Соларин се изправихме.
— Мордекай! — прошепнах и хукнах към Ним. — Сигурно Лили е при него.
Ним ме погледна сериозно и ми подаде апарата.
— Някой иска да ти каже две думи — каза тихо той и погледна Соларин със странно изражение. Поех телефона.
— Мордекай, Кат е — започнах аз.
— Миличка! — прогърмя глас, който винаги ме караше да отдръпна слушалката от ухото си. Беше Хари Рад! — Разбрах, че пътуването ти сред арабите е било успешно! Трябва да се съберем, за да се повеселим. Само че, миличка, моля те да ме извиниш, но се случи нещо много важно. Аз съм у Мордекай. Той ми звънна, за да ми съобщи, че Лили го е търсила и е тръгнала към Гранд Сентръл Стейшън. Затова и аз хукнах натам. Само че тя не е пристигнала…
Не можех да повярвам.
— Мислех, че вие двамата с Мордекай не си говорите! — извиках аз.
— Миличка, това беше за заблуда на противника — опита се да ме успокои Хари. — Мордекай ми е баща. Разбира се, че си говорим. И в момента си говорим… е, точно сега ме слуша как аз говоря.