— Всички те означават едно — намеси се Шарло, малкият ми син, умен и твърде мъдър за годините си. — Алхимиците са търсели нещо много повече от начин да променят един метал в друг. Искали са същото като египтяните, когато са строили пирамидите, същото като вавилонците, които са отдавали децата си на езическите богове. Алхимиците винаги са започвали с молитва към Хермес, който не е бил само пратеникът, дошъл да отведе душата на мъртвия в царството на Хадес, той е бил и лечител…
— Шахин ти е напълнил главата с прекалено много мистика — прекъснах го аз. — Ние търсим научна формула.
— Точно така, мамо, не виждаш ли? — отвърна Шарло. — Тъкмо затова са призовавали бог Хермес. В първата фаза на експеримента — шестнайсетте стъпки — те получават червеникавочерен прах, утайка. Спояват го в обща маса и се получава така нареченият философски камък. Във втората фаза използват това като катализатор, който да променя металите. В третата, последната, фаза смесват пудрата със специална вода, събрана от росата в определено време на годината — когато слънцето е между Овен и Телец. Всички илюстрации в книгите показват, че датата е твоят рожден ден. Тогава водата, която пада от Луната, е много тежка. Тогава започва последната фаза.
— Не разбирам — признах объркана аз. — Каква е тази специална вода, смесена с прах от философски камък?
— Наричат я „ал-Иксир“ — намеси се с тих глас Шахин. — След като се изпие, тя носи здраве, дълъг живот и цери всички рани.
— Мамо — Шарло ме погледна сериозно, — това е тайната на безсмъртието. Еликсирът на живота.
Бяха ни необходими четири години, за да стигнем до този момент в играта. Макар да знаехме целта на формулата, така и не можехме да открием как действа.
През август 1803 година пристигнах с Шахин и двете си деца в минералните бани на Бурбон л’Аршамбо в Централна Франция, в града, чието име носеха френските крале. Морис Талейран идваше заради минералните извори тук всяка година.
Курортът бе заобиколен от древни дъбове, дългите алеи в парка бяха обточени от цъфнали макове. Докато стоях там първата сутрин, облечена в дълга ленена роба, подходяща за влизане във водата, и чаках сред пеперудите и цветята, забелязах Морис да се приближава.
През четирите години, откакто не се бяхме виждали, той се бе променил. Макар аз все още да не бях навършила трийсет, той скоро щеше да стане на петдесет. Красивото му лице бе прорязано от бръчки, сред къдрите на ненапудрената му коса блестяха сребърни нишки. Той ме съзря и спря на пътеката, без да откъсва поглед от мен. Тези очи бяха същите като едно време, живи и искрящосини, както в онази първа сутрин, когато двете с Валентин се запознахме с него в ателието на Давид.
Приближи се, сякаш очакваше да ме завари на това място, вплете пръсти в косата ми и сведе поглед към мен.
— Никога няма да ти простя — бяха първите му думи. — Научи ме да обичам, а после ме изостави. Защо не отговори на нито едно от писмата ми? Защо изчезваш, а после се появяваш колкото да ми разбиеш сърцето тъкмо когато вече е почти оздравяло? Понякога, докато мисля за теб, ми се иска да не те бях познавал.
След това ме грабна и ме притисна страстно до себе си, а устните му се движеха от устните ми към шията и гърдите. Също както и преди, усетих силата на любовта му. Отблъснах обзелото ме желание и се отдръпнах.
— Дойдох, за да ти напомня за обещанието ти — казах аз с немощен глас.
— Изпълних всичко, което обещах, дори повече, отколкото ти бях казал — рече той с горчивина. — Пожертвах всичко за теб — и живота си, и свободата си, може би дори безсмъртната си душа. В очите на Господ аз продължавам да бъда свещеник. Заради теб се ожених за жена, която не обичам, която никога няма да ми роди децата, които искам. А ти ми роди две, а аз дори не съм ги виждал.
— И двете са с мен — успокоих го аз. Той ме погледна с недоверие. — Преди това ми кажи къде са фигурите на Бялата царица.
— Фигурите — отвърна троснато той. — Не се страхувай, у мен са. Измъкнах ги с измама от жената, която ме обича повече, отколкото ти някога си ме обичала и ще ме обичаш. Сега държиш децата ми като заложници, за да си сигурна, че ще получиш фигурите. Господи, не мога да повярвам, че въпреки това продължавам да те желая. — Морис замълча. Не се бе опитал да скрие огорчението си, ала то се бе преплело с тъмна страст. — Не мога да живея без теб — прошепна той. — Наистина не мога.
Морис потръпваше от силата на обзелите го чувства. Ръцете му бяха по лицето ми, в косата, а устните му притиснаха моите, докато стояхме на алеята, въпреки че някой можеше да мине всеки момент. Както всеки път досега, силата на любовта му бе непреодолима. Устните ми отвръщаха на целувките му, ръцете ми се плъзнаха под разтворилата се роба.