Ако искаш съвета ми, предлагам ти да унищожиш фигурите, да ги претопиш, за да не причинят никога повече нещастието и мъката, които преживях аз. Тази тайна може да се окаже невероятен тласък напред за човечеството, но може да бъде и проклятие, както показва историята. Върви напред и направи така, както прецениш. Имаш благословията ми.
Затворих очи, а Соларин стисна ръката ми. Когато ги отворих отново, Мордекай стоеше пред мен, прегърнал Лили. Не бях чула кога са дошли Ним и Хари, но сега и двамата бяха тук. Всички се настаниха около масата и подредените фигури.
— Какво ще кажеш? — попита тихо Мордекай.
Хари се приведе напред и ме погали по ръката. Цялата треперех.
— Ами ако е истина? — подхвърли той.
— Тогава е най-опасното нещо, което човек може да си представи — отвърнах аз. Макар да не исках да си призная, вярвах, че е истина. — Според мен тя е права. Трябва да унищожим тези фигури.
— Сега ти си Черната царица — намеси се Лили. — Не си длъжна да я слушаш.
— И двамата със Слава сме завършили физика — добави Соларин. — Имаме три пъти повече фигури от Мирей, когато се е заела да разгадае формулата. Макар да не притежаваме информацията на дъската, можем да се справим, сигурен съм. Аз ще взема дъската…
— Освен това — прекъсна го ухилен Ним, притиснал ръка към раната си — в момента тази работа ще ми се отрази добре и ще ме излекува от всички рани.
Питах се какво ли е да знаеш, че разполагаш със силата да живееш двеста години, дори повече, да знаеш, че каквото и да ти се случи, и да те прострелят, и да паднеш от самолет, раните ти ще заздравеят, болестите ти ще бъдат излекувани.
Въпросът бе дали искам да прекарам трийсет години от моя живот в разгадаване на формулата. Може би този път нямаше да отнеме толкова време, но от посланието на Мини разбрах, че тази игра бързо се превръща в мания, в нещо, което не само бе съсипало собствения й живот, а и този на всички, до които се бе докоснала. Исках ли да пренебрегна щастието, печелейки дълголетие? Изводът от разказа й бе, че е живяла двеста години в ужас от опасността, дори след като бе открила формулата. Нищо чудно, че искаше да напусне играта.
Решението зависеше само от мен. Погледнах фигурите на масата. Щеше да е много лесно. Мини не беше избрала Мордекай, защото бе изключителен шахматист, а защото бе и бижутер. Нямаше съмнение, че той разполага с необходимата апаратура, за да проучи фигурите, да открие от какво са направени и да ги превърне в бижута, достойни за кралица. Докато ги гледах, знаех, че не мога да направя подобно нещо. Те излъчваха свое сияние. Между нас съществуваше връзка — между „Шаха Монглан“ и мен, — която не можех да прережа.
Вдигнах поглед към нетърпеливите лица, които ме наблюдаваха мълчаливо.
— Ще заровя фигурите — казах тихо. — Лили, ти ще ми помогнеш; двете с теб сме добър екип. Ще ги отнесем някъде — или в пустинята, или в планината, — а Соларин ще се върне за дъската. Тази игра трябва да приключи. Ще скрием „Шаха Монглан“, така че никой да не успее да го открие през следващите хиляда години.
— Накрая все някой ще го открие — прошепна Соларин. Обърнах се и го погледнах и между нас премина тръпка.
Той бе разбрал какво трябва да се случи, а аз разбирах, че двамата може и да не се видим дълго, ако последвам решението си.
— Може пък след хиляда години хората да са по-добри — предположих. — Тогава ще знаят как да използват подобна формула за доброто на всички, вместо да я размахват като оръжие, с което да печелят власт. Може дотогава учените сами да са открили формулата. А ако информацията в „Шаха“ вече не е тайна, а нещо всеизвестно, то тогава тези фигури няма да струват повече от онези, които ги продават из подлезите.
Най-същественото бе друго. Колко от хората, които познавах, искаха вечен живот? Не говоря за лошите, като Бланш и Ал-Марад, а за обикновените, като онези, с които работех — Джок Ъпам и Жан-Филип Петар. Исках ли хора като тях да живеят вечно? Аз ли трябваше да направя избора дали им се полага вечен живот, или не?
Сега вече разбрах какво е искал да каже Парацелз с думите: „Ще бъдем като боговете.“ Това бяха решения, които не биваше да остават в ръцете на смъртните, независимо дали човек вярваше, че съдбата му се ръководи от богове, духове или от подбора на природата. Ако ние бяхме хората, които притежаваха властта да дават или не нещо от природата, то това означаваше, че ни е дадено правото да си играем с огъня. Колкото и отговорни да бяхме в използването или контролирането му, ако не опазехме тайната също като древните, щяхме да се озовем в положението на учените, открили първото „атомно устройство“.