— Не — казах на Ним. Изправих се и погледнах блестящите фигури на масата, заради които бях рискувала живота си толкова пъти, при това напълно безразсъдно. Докато стоях там, се питах дали наистина мога да го направя, дали ще съумея да ги заровя някъде и никога, никога повече да не се изкуша да ги извадя отново на бял свят. Хари ми се усмихваше, сякаш бе прочел мислите ми. Приближи се до мен.
— Ако някой може да успее, то това си ти — каза той и ме прегърна мечешки. — Затова Мини те избра. Виж, миличка, според нея ти притежаваш твърдост, която тя никога не е имала — да устои на изкушението да се докосне до силата, идваща със знанието…
— Господи, чувствам се като Савонарола, докато гори книги — отвърнах аз. — Просто искам да ги прибера за известно време, за да не донесат нови нещастия.
Мордекай донесе от другата стая поднос с деликатеси, които миришеха великолепно. Той пусна Кариока от кухнята, защото и той бе „помагал“ да приготвят храната.
Всички се изправихме, за да се протегнем и да се разтъпчем из стаята, а гласовете ни отекнаха под високите тавани, след като бяха потискани толкова дълго. Бях застанала до братята и похапвах, когато Ним отново ме прегърна. Този път Соларин нямаше нищо против.
— Двамата със Саша си поговорихме — обясни Ним. — Може и да не си влюбена в него, но той е влюбен в теб. Пази се от руските страсти, те могат да те погълнат. — Усмихна се на Соларин с искрена обич.
— Мен трудно може нещо да ме погълне — казах му аз. — В интерес на истината чувствата ни са взаимни. — Не знам защо Соларин ме погледна изненадан. Въпреки че Ним все още ме прегръщаше, Соларин ме стисна за рамото и ме целуна по устните.
— Няма да го оставя дълго да стои далеч от теб — успокои ме Ним и разроши косата ми. — Заминавам за Русия с него, за да вземем дъската. Да изгубиш брат си веднъж в живота, е повече от достатъчно. Този път ще се справим заедно.
Мордекай се приближи, подаде на всички ни по една чаша и наля шампанско. След това пое Кариока на ръце и вдигна тост.
— За „Шаха Монглан“ — каза той с усмивка. — Нека да почива в мир още хиляда години! — Всички пихме след тези думи, а Хари се провикна:
— За Кат и Лили! — вдигна чашата си той. — Те победиха много опасности. Дано приятелството им да бъде дълго и щастливо. Дори да не живеят вечно, нека дните им да са изпълнени с щастие. — И ми се усмихна весело.
Беше мой ред, затова вдигнах високо чашата и ги погледнах — приличния на бухал Мордекай, Хари с тъжните като на куче очи до почернялата и отслабнала своя дъщеря, Ним с червената като на пророк коса и странните двуцветни очи, който ми се усмихваше, сякаш четеше мислите ми, и Соларин, напрегнат и жизнен, все едно застанал до шахматна дъска.
Най-близките ми приятели бяха около мен, все хора, които искрено обичах. И те като мен бяха смъртни и с времето щяха да остареят. Биологичните ни часовници щяха да продължат да тиктакат и нищо нямаше да бъде в състояние да забави годините. Всичко, което искахме да постигнем, трябваше да бъде осъществено за по-малко от столетие — времето, отредено за земния ни път. Невинаги е било така. В древността е имало гиганти, твърди Библията: хора с огромна мощ, които живеели по седем или осемстотин години. Какво се бе объркало? Кога сме изгубили умението? Поклатих глава, вдигнала чашата шампанско, и се усмихнах.
— За играта — казах аз. — За играта на кралете… Най-опасната игра, играта на вечността. Ние току-що я спечелихме, поне до началото на следващата партия. И за Мини, която цял живот се е борила, за да опази тези фигури от ръцете на онези, които биха ги използвали за зло, за да властват над останалите. Дано да намери мир и спокойствие където и да се намира.
— Дай боже! — провикна се Хари, ала аз все още не бях приключила.
— След като играта свърши и решихме да заровим фигурите — продължих, — дано да ни останат достатъчно сили, за да устоим на изкушението и да не ги извадим отново!
Всички заръкопляскаха и се потупаха по раменете като развеселени след изпитото шампанско хора. Сякаш се опитвахме да убедим самите себе си в правотата си.
След тоста отпих и усетих как пенливата течност се стече по пресъхналото ми гърло. Когато почувствах последните капки на езика си, се запитах какво ли е онова, което никога нямаше да опозная. Какъв ли бе вкусът му, как ли щях да се чувствам ако не шампанско, а еликсирът на живота се бе плъзнал в гърлото ми.