Мирей изпъшка. Талейран бе зяпнал Валентин, сякаш не можеше да повярва на чутото. Тя стисна ръката му, за да му даде кураж. След миг той заяви сериозно:
— Много добре. Щом искаш.
С усилие вдигна крака си, прегърби се и свали тежкия железен ботуш, който пристягаше крака му, за да може да ходи.
В сумрачната светлина от камината Валентин го огледа. Стъпалото бе усукано така, че пръстите сякаш растяха отдолу. По-нагоре приличаше на дърво. Момичето пое крака в ръце, приведе се и го целуна в основата. Талейран седеше слисан на стола си.
— Горкото краче — каза тя. — Страдало е толкова много, а с нищо не го е заслужило.
Талейран се наведе към Валентин. Вдигна лицето й към своето и я целуна нежно по устните. За момент златните му къдри и светлорусите й кичури се сляха на светлината на огъня.
— Ти си единствената, която се е обръщала към крака ми — отбеляза с усмивка той. — Освен това му достави истинска радост.
Както бе обърнал към Валентин ангелското си лице, а златните му къдри блестяха като ореол на светлината на камината, Мирей не можеше дори да предположи, че това е същият мъж, който безмилостно, почти съвсем сам съсипваше католическата църква на Франция. Не допускаше, че това е същият мъж, който се опитваше на всяка цена да се добере до „Шаха на Монглан“.
Свещите бяха почти догорели в кабинета на Талейран. На угасващата светлина на огъня ъглите на дългата стая потъваха в сенки. Талейран погледна към часовника на полицата над камината. Минаваше два след полунощ. Надигна се от стола, където Валентин и Мирей бяха отпуснали глави с коси, разпилени по коленете му.
— Обещах на чичо ви да ви прибера в приличен час — каза им той. — Вижте кое време стана.
— Чичо Морис — замоли Валентин, — моля те, не ни карай да си тръгваме точно сега. За пръв път имахме възможност да излезем сред обществото. Откакто пристигнахме в Париж, стоим затворени, все едно не сме напускали манастира.
— Разкажи ни още нещо — примоли се Мирей. — Чичо няма да има нищо против.
— Ще побеснее — разсмя се Талейран. — Само че стана прекалено късно, за да ви връщам у вас. По това време пияни санкюлоти11 обикалят улиците, дори в скъпите квартали. Предлагам да изпратя кочияша да занесе бележка на чичо ви. Ще накарам личния си прислужник Куртиад да приготви стая. Сигурно предпочитате да сте заедно.
Не бе чак толкова опасно да ги изпраща вкъщи. Талейран разполагаше с много слуги, а домът на Давид не бе далече. Само че той изведнъж осъзна, че няма желание да заведе момичетата у тях, не просто тази вечер, а може би никога. Бе опитал да разказва историите си колкото е възможно по-дълго, за да отложи неизбежното. Двете момичета с искрената си непосредственост бяха събудили в него чувства, които не успяваше да разбере. Никога не бе имал истинско семейство, а топлината, която усещаше в тяхно присъствие, бе нещо напълно ново, съвършено непознато.
— Наистина ли можем да останем тук тази нощ? — попита Валентин, изправи се бързо и стисна ръката на Мирей. Личеше, че братовчедка й се колебае, макар че и на нея й се искаше да остане.
— Наистина — отвърна Талейран, надигна се от стола и дръпна кордата на звънчето. — Да се надяваме, че оставането ви няма да е причина за скандала, който предрече Жермен.
Спокойният строг Куртиад, все още в колосана ливрея, хвърли бегъл поглед към двете поразчорлени момичета, после към босия крак на господаря си и безмълвно ги поведе по стълбите към спалнята за гости.
— Господине, бих искала да ви помоля да ни намерите нощници — започна Мирей. — Може би някоя от прислужниците ще ни…
— Няма проблем — отвърна любезно Куртиад и бързо остави два копринени пеньоара, обточени с ръчна бродерия, които със сигурност не бяха на някоя от слугините. След това дискретно излезе от стаята.
Валентин и Мирей с грижливо пригладени коси се бяха съблекли и вече лежаха в огромното меко легло с бродирай балдахин, когато Талейран почука на вратата.
— Удобно ли се настанихте? — попита той и надникна вътре.
— Това е най-прекрасното легло, което сме виждали — отвърна Мирей, потънала в мекия дюшек под юргана. — В абатството спяхме без дюшек, за да имаме по-добра стойка.
— Не мога да отрека, че ефектът е поразителен — усмихна се Талейран. Приближи се и седна на тясната кушетка до леглото.
— Сега трябва да ни разкажеш още нещо — настоя Валентин.
— Стана късно… — започна Талейран.
11
„Без гащи“ (фр.) — аристократите от Френската буржоазна революция дали това име на крайните революционери. — Б.пр.