— Нещо за призраци — уточни Валентин. — Абатисата не ни позволяваше да говорим за призраци, но ние си разказвахме. Ти знаеш ли такива истории?
— За жалост не — призна с искрено съжаление Талейран. — Както ви е известно, детството ми не беше като на останалите деца, затова не знам такива разкази. — Той замълча и се замисли. — Но мога да ви кажа, че имах случай, когато се натъкнах на призрак.
— Не може да бъде! — възкликна Валентин. Посегна и стисна ръката на Мирей под завивката. Двете бяха невероятно развълнувани. — Истински ли?
— Сега ми се струва глупаво — разсмя се той. — Трябва да ми обещаете да не го споменавате пред чичо си Жак-Луи, защото ще стана за посмешище пред Националното събрание.
Момичетата се наместиха под завивките и се заклеха да не проговарят. Талейран седна на кушетката и на трепкащата светлина на свещта започна разказа си.
Когато бях съвсем млад, още преди да положа клетва за свещеник, тръгнах от епархията си в Сен Реми, където е погребан известният крал на франките Кловис12, и поех към Париж, за да се запиша в Сорбоната. След като прекарах две години в този прочут университет, дойде време да се отдам на призванието си. Знаех, че ако откажа да се впусна в професията, която семейството ми е избрало, ще предизвикам страхотен скандал. Въпреки това чувствах, че не съм скроен за свещеник. Открай време знаех, че най-успешно ще се справям като държавник.
Под параклиса в Сорбоната бяха положени костите на най-великия политик на Франция, моя идол. Знаете името му Арман Жан дьо Плеси, херцог Дьо Ришельо, който успявал умело да съчетае религия и политика, управлявал страната с желязна ръка почти двайсет години, чак до смъртта си през 1642 година.
Една вечер, след полунощ, станах от топлото легло, наметнах дебела пелерина върху нощницата и се спуснах по обраслите с бръшлян стени на студентската стая, за да отида в параклиса на университета.
Вятърът разнасяше замръзналите окапали листа по поляната, бухали и други нощни създания издаваха странни звуци. Мислех си, че съм смел, но трябва да призная, че се уплаших. Гробницата беше тъмна и студена. В този час тук не се молеше никой, единствено в криптата догаряха няколко свещи. Запалих свещ, отпуснах се на колене и отправих молба към покойния духовен водач на Франция да ми посочи пътя. Докато редях молитви под високите арки, чувах ударите на сърцето си.
Тъкмо свърших да се моля, за мое най-искрено изумление отнякъде нахлу ледена въздушна струя и угаси свещите. Обзе ме ужас! Погълнат от мрака, заопипвах наоколо, за да открия някаква светлина. В този момент чух стон и от гробницата се надигна бледият зловещ призрак на кардинал Ришельо! Косата, кожата, дори церемониалната му роба бяха снежнобели. Извиси се над мен, целият облян в сияние, но и напълно прозрачен.
Ако не бях на колене, със сигурност щях да падна на земята. Гърлото ми пресъхна, гласът ми изчезна, не можех да продумам. И ето че отново чух сподавения стон. Призракът на кардинала ми говореше! Настръхнах целият, докато съдбовните му думи звучаха подобно екот на камбана.
— Защо ме будиш? — прогърмя гласът. Около мен се вихреха побеснели ветрове, все още бях в непрогледния мрак, а краката ми бяха така омекнали, че нямах сили да стана и да избягам. Преглътнах и се опитах да отговоря с треперещ глас.
— Кардинал Ришельо — заекнах, — моля ви за съвет. Приживе сте били най-великият държавник на Франция, макар да сте се врекли за духовник. Как успяхте да постигнете тази власт? Споделете тайната си с мен, защото искам да последвам примера ви.
— Ти ли? — изтрещя обидено издигналият се към извития таван призрачен стълб. Мяташе се ту към една, ту към друга стена, все едно бе мъж, който крачеше по пода. С всяка стъпка ставаше все по-грамаден, докато призрачното присъствие изпълни целия параклис, набъбнало също като буря, готова да се разрази. Свих се още повече. Най-сетне привидението заговори: — Тайната, която търсех, си остана загадка… — Все още се носеше под арката, ала вече бе станало по-прозрачно. — Тайната на властта е погребана с Карл Велики. Аз открих ключа. Скрил съм го грижливо…
Фигурата потрепваше на стената също като пламък, който всеки момент щеше се пръсне в множество искри. Скочих в отчаян опит да му попреча да изчезне. За какво намекваше? Каква бе тайната, погребана с Карл Велики? Опитах се да надвикам свистенето на вятъра, който разпиляваше призрака пред очите ми:
— Господарю, отче пресвети! Моля ви, кажете ми къде да открия ключа, за който говорехте.
Призракът вече не се виждаше, ала до мен стигна гласът му, също като ехо, долитащо от края на дълъг коридор:
12
Кловис (466–511) — франкски крал, приел християнството през 496 г., след като отправил молба към християнския Бог да му помогне да победи враговете си. Смятан за един от родоначалниците на кралския род на Меровингите. — Б.ред.