— Какво означава това? — промълви тя.
— Предчувствам неприятности — отвърна приглушено Мирей. — Преподобната майка изглежда мрачна. Никога не съм виждала онези две жени до нея.
Абатисата, строга старица с лице, сбръчкано като стар пергамент, бе застанала в дъното на дългата стая зад масивно писалище от лъскаво черешово дърво. В този огромен кабинет тя излъчваше авторитет и власт. Гордата й осанка издаваше, че отдавна е постигнала мир в душата си, макар този ден да изглеждаше по-сериозна от обикновено.
Двете непознати, високи млади жени с едри силни ръце, застанали от двете й страни, наподобяваха ангели на отмъщението. Едната бе бледа, с тъмна коса и искрящи очи, докато другата удивително приличаше на Мирей, с млечнобяла кожа и кестенява коса, малко по-тъмна от тази на момичето. Приличаха на монахини, макар да не бяха в обичайните за сестри одежди, а в прости и вехти дрехи за път.
Абатисата изчака всички да седнат и някой да затвори вратата. Когато стаята най-сетне притихна, тя скръсти ръце и заговори, а гласът й за кой ли път напомни на Валентин шумоленето на сухи листа.
— Деца мои, вече близо хиляда години орденът „Монглан“ обитава тази крепост, изпълнява обета си към хората и служи на Бога. Макар да живеем изолирани от света, до нас достигат вести за смутовете навън. В нашето малко убежище дойдоха тревожни новини за скорошни събития, които могат да дадат отражение на сигурността, с която толкова отдавна сме свикнали. Двете непознати за вас жени до мен ще ви разкажат подробности. Представям ви сестра Александрия дьо Форбен — тя посочи тъмнокосата — и Мари Шарлот дьо Корде. Те ръководят женското абатство в Каен в северните провинции. Нагърбили са се с тежката задача да пропътуват предрешени цяла Франция, за да ни предупредят. Събрах ви тук, за да чуете новините, които ни носят. Те са особено важни за всички.
Абатисата седна и жената, представена като Александрин дьо Форбен, прочисти гърло и заговори с приглушен глас, за да накара присъстващите да се вслушат по-внимателно в думите й, които отекнаха ясно и отчетливо.
— Сестри мои — започна тя, — това, което ще чуете, не е за малодушни. Сред нас има такива, които са се обърнали към Господ Бог с надеждата да снасят човешкия род. Има и други, които са се озовали в тази обител с надеждата да избягат от света. Сред нас са попаднали и трети, доведени против волята си и лишени от призвание. — И тя насочи тъмните си блестящи очи право към Валентин, а младото момиче се изчерви до корените на светлорусата си коса. — Каквато и да е причината да сте тук, от днес нататък всичко ще се промени. По време на пътуването двете със сестра Шарлот прекосихме цяла Франция, минахме през Париж и много села, докато се доберем дотук. Навън цари не просто глад, хората умират от изтощение. Вече се вдигат бунтове. Навсякъде се натъкнахме на жестоки убийства, жени разнасят отсечени глави, набучени на копия. Вилнеят насилници, дори още по-лошо. Избиват малки деца, измъчват хора по площадите, побеснялата тълпа разкъсва на парчета набелязаните жертви…
Монахините забравиха да пазят тишина. Повечето надигнаха уплашени гласове, докато Александрия продължаваше разказа си за кървавите събития, на които бе станала свидетел.
Мирей се изненада, че жена, отдадена на Бога, е в състояние да описва подобни събития, без дори да пребледнее. Истина бе, че тихият й спокоен глас не се промени нито за миг, дори не трепна. Младото момиче погледна братовчедка си и забеляза широко разтворените й от изумление очи. Александрия дьо Форбен зачака възгласите на развълнуваните монахини да утихнат и продължи:
— Сега сме април. Миналия октомври кралят и кралицата бяха измъкнати от Версай и разгневените тълпи ги отведоха в двореца Тюйлери в Париж, където ги хвърлиха в затвора. Кралят бе принуден да подпише „Декларация за правата на човека“, според която всички люде са равни. Сега Националното събрание контролира правителството и кралят е безсилен да се намеси. Това дори не е революция. В страната цари анархия. Нещата се влошиха още повече, когато Националното събрание откри, че в хазната не е останало никакво злато, че кралят е разорил държавата. В Париж говорят, че той едва ли ще доживее до края на годината.
Вълна от смут и тревога премина сред насядалите по дървените пейки монахини, из стаята се понесе трескав шепот. Мирей стисна леко ръката на Валентин, без да откъсва очи от жената. Сестрите за първи път чуваха някой да изрича подобни думи и им бе трудно да повярват, че всичко това е истина. Мъчения, анархия, убийство на краля. Нима подобно нещо бе възможно?