Абатисата стовари шумно длан върху писалището, за да накара монахините да замълчат, и те утихнаха. Александрия седна и само сестра Шарлот остана права. Гласът й бе силен и уверен:
— В Националното събрание участва обладан от злото мъж. Жаден е за власт, макар да твърди, че е духовник. Става дума за епископа на Отон. В Рим усилено се говори, че е въплъщение на самия дявол. Твърди се, че е роден с копито — знака на дявола, пие кръв от невинни деца, за да изглежда млад, и тайно отслужва Черна литургия1. През октомври предложил на Националното събрание държавата да конфискува собствеността на църквата. На втори ноември неговият Закон за конфискацията бил подкрепен пред събранието от големия държавник Мирабо и бил приет. Конфискацията започнала на тринайсети февруари. Противопоставилите се духовници били арестувани и хвърлени в затвора. На шестнайсети февруари епископът на Отон бил избран за председател на Националното събрание. Вече нищо не е в състояние да го спре. Вълнение разлюля редиците на монахините, разнесоха се уплашени възклицания и викове, ала гласът на Шарлот се извиси още по-силно:
— Още преди да бъде гласуван Законът за конфискацията, епископът на Отон разпитвал къде във Франция се намират богатствата на църквата. Въпреки че в закона изрично било упоменато да бъдат отстранени свещениците, а сестрите да бъдат пощадени, знаем, че епископът е набелязал това абатство. Интересът му е насочен към „Монглан“. Затова бързахме да дойдем и да ви съобщим. Съкровището на „Монглан“ не бива да попада в ръцете му.
Абатисата се изправи и положи ръка на силното рамо на Шарлот Корде. След това насочи поглед към редиците на облечените в черно монахини. Усмихна се, когато забеляза как множеството колосани бонета потрепват подобно на морски вълни, осеяни с чайки. Това бе нейното стадо, тя се бе грижила за него и дълго го бе напътствала, но след като им кажеше онова, което се канеше да им разкрие, може би никога повече нямаше да ги види.
— Вече знаете не по-зле от мен какво е положението ни — започна тя. — Макар от месеци насам да съм известена за надвисналата беда, не исках да ви тревожа, преди да избера пътя пред нас. По време на пътуването си, извършено по моя молба, нашите сестри от Каен са се сдобили с потвърждение за най-лошите ми страхове. — Монахините бяха притихнали, сякаш изправени пред прага на смъртта. В стаята ехтеше единствено гласът на абатисата. — Аз съм старица, която Господ ще призове при себе си по-скоро, отколкото й се иска. Обетите, които дадох, когато се посветих в служба на това абатство, не са само пред Сина Божи. Преди почти четирийсет години все още не бях станала абатиса на „Монглан“, но дадох клетва да опазя една тайна и ако се наложи, да я защитя с живота си. Дойде моментът да изпълня тази клетва. Преди това искам да споделя тайната с вас, а вие на свой ред ще се закълнете, че ще я опазите. Разказът ми е дълъг и ви моля да проявите търпение, ако ви се сторя многословна. Когато приключа, ще знаете, че всяка една от нас трябва да извърши необходимото.
Абатисата замълча, за да отпие глътка вода от сребърната чаша пред нея. След това продължи:
— Днес е четвъртият ден на април, лето Господне 1790-о. Разказът ми започва от друг четвърти април преди много години. Чух този разказ от предшественичката си, както го е научавала всяка друга абатиса преди нея, откакто съществува тази обител. А сега ще го предам на вас.
На четвърти април от година 782-ра в двореца Ориенталски в Аахен организирали великолепно тържество в чест на четирийсетия рожден ден на могъщия владетел Карл Велики. Поканени били всички благородници от империята. Покритият с мозайка централен двор, опасан с балкони, към които водели извити стълбища, бил пълен с палми, донесени от далечни страни, и богато украсен с цветни гирлянди. Нежна музика на арфи и флейти се носела по просторните коридори, окичени със златни и сребърни фенери. Придворните, в одеяния в пурпурни, алени и златни краски, се разхождали между жонгльори, шутове и актьори. Диви мечки, лъвове, жирафи и кафези с екзотични птици били изнесени в двора. Навсякъде царяло веселие и оживление, а трепетното очакване на самия ден не стихвало седмици наред.
Най-сетне той настъпил. Още сутринта кралят излязъл на двора, заобиколен от осемнайсетте си деца, кралицата и любимите си придворни. Карл Велики бил необикновено висок, притежавал изисканата елегантност на опитен ездач и плувец с обрулено от вятъра лице и изсветлели от слънцето коса и мустаци. С осанката на истински воин и владетел на едно от най-големите кралства на света, той бил облечен в прилепнала по тялото вълнена туника и горна дреха, подплатена с кожи от белки, на кръста му висял мечът, с който никога не се разделял. Прекосил двора, поздравил всеки един от гостите, като не пропускал да ги подкани да се почерпят с храната и напитките, под които масите се огъвали.
1
Литургия, по време на която се пие от кръвта на принесеното в жертва животно или човек. — Б.пр.