Нещастната жена замълча. Бе изразходвала всичките си усилия, за да разкаже всичко това заради надеждата, която бе почувствала в намесата на този странен човек, но сега, след изброяването на тези доказателства, се задушаваше и изведнъж грохна и потъна така дълбоко в себе си, че дори и нежните грижи на Ортанз не можаха да я утешат.
Майката проплака:
— Но, той е невинен, господине! А невинният не се наказва. Нямат право. Нямат право да убият дъщеря ми! Боже мой, боже мой, какво сме прегрешили, за да ни накажеш толкова жестоко? Бедната ми мила Мадлен…
— Тя ще се самоубие — шепнеше уплашено Дютрьой.
— Няма да понесе дори и мисълта, че ще гилотинират Жак. О, тя ще се самоубие… още тази нощ…
Ренин продължаваше да се разхожда из стаята.
— Нищо не можете да направите за нея, нали? — запита Ортанз.
— Часът е единадесет и половина — отговори угрижено той… — А това е утре сутринта.
— Смятате ли, че е виновен?
— Не зная… Не зная… Увереността на нещастната жена е нещо много затрогващо, което не бива да се пренебрегва. Когато двама души са живели един до друг в продължение на години, те не могат да се заблуждават един в друг до такава степен… И все пак!…
Принцът се усамоти на едно кресло и запали цигара. Изпуши три една след друга, без някой да наруши размислите му. Само от време на време хвърляше поглед към часовника си, защото вече и минутите бяха от значение.
Когато най-после се върна при Мадлен Обриьо, улови ръцете и й каза приятелски:
— Не се съсипвайте. Докато не е изтекла и последната минута, нищо не е загубено. Що се отнася до мен, обещавам Ви, че няма да се обезкуража, каквото и да се случи, но имам нужда от хладнокръвието и доверието Ви.
— О, аз ще бъда спокойна — възкликна Мадлен, но видът й предизвикваше съжаление.
— И ще ми имате доверие, нали?
— Ще имам, господине.
— Добре, чуйте ме тогава. Ще се върна след два часа. А вие, господин Дютрьой, искате ли да дойдете с нас?
Когато вече влизаше в автомобила, Ренин запита младежа:
— Да знаете някое малко ресторантче, което не се посещава от много хора и се намира някъде наблизо тук в Париж?
— О, да, в партера на дома, в който живея, на площад „Терн“, има бирария — нарича се „Лютеция“.
— Отлично, там ще ни бъде много удобно.
Почти не приказваха повече по време на целия път. Само Ренин запита веднъж Гастон Дютрьой:
— Номерата на банкнотите, доколкото си спомням, бяха известни, нали?
— Да, Вилхелм ги е бил записал в тефтерчето си. Замълчаха, после Ренин промълви:
— Решението на загадката е точно в това: къде са сега банкнотите? Ако ги открием, ще имаме вярна следа. Няма да се лутаме повече.
Телефонът в бирария „Лютеция“ бе в отделна стая. Принц Ренин настоя обедът да им бъде поднесен там, но само веднъж вдигна слушалката пред Ортанз и г-н Дютрьой.
— Моля, Дирекцията на полицията, госпожице — … Ало… Ало… Искам да говоря с някого от криминалния отдел. Да, съобщението е много важно. Ще говори принц Ренин — каза той.
После се обърна към събеседника си, държейки все още слушалката, и запита:
— Дали да не извикам някого тук? Ще можем ли да говорим напълно спокойно, без да ни безпокоят?
— Сигурно.
Ренин отново заговори в слушалката:
— Секретарят на криминалната полиция ли е? О, много добре, господин секретар. Имал съм възможността неведнъж да контактувам с господин Дюдуи и съм му съобщавал сведения за различни престъпления, които са му били твърде полезни. Сигурно ще си спомни за принц Ренин. Днес мога да ви бъда полезен със същото — ще ви покажа мястото, където са скрити откраднатите от жертвата на убиеца Обриьо шестдесет хиляди франка. Ако моето предложение го интересува, нека ми изпрати някои от агентите си в бирария „Лютеция“, на площад „Терн“. Ще бъда с една дама и г-н Дютрьой, приятел на Обриьо. Моите почитания, господин секретар.
Оставяйки слушалката, Ренин видя изненаданите лица на Ортанз и на Гастон Дютрьой, които се бяха приближили до него.
Ортанз прошепна:
— Вие знаете къде са парите? Значи сте ги открили…
— Не зная абсолютно нищо — засмя се Ренин.
— Но, тогава?
— Действам така, сякаш зная. И това също е начин на работа. А сега вече не искате ли все пак да обядваме?
Ренин погледна часовника. Беше дванадесет и четиридесет и пет минути.
— След двадесетина минути — каза той — изпратеният от Дирекцията на полицията агент ще бъде тук.
— Ами ако не дойде? — подхвърли Ортанз.
— Не вярвам. Въпреки че, ако бях помолил да съобщят на г-н Дюдуи: „Обриьо е невинен“? Но не, нямаше да има ефект. Да убеждаваш господата от полицията или от съда вечерта преди самата екзекуция, че осъденият на смърт е невинен! Не, според тях Жак Обриьо вече принадлежи на палача и толкоз. Но Виж, откриването на шестдесетте хиляди франка е нещо, за което си заслужава да си нарушат спокойствието. Защото това е единствената слаба страна на обвинението — не са намерили банкнотите.