— Лъжете, та вие ме познавате съвсем отскоро.
— Хайде де, познавам ви достатъчно, отдавна ви дебна и чакам сгоден момент да скоча отгоре Ви.
Той стисна младежа за рамене и го раздруса със сила.
— Хайде, Дютрьой, признавайте. Имам всички необходими доказателства. Имам и свидетели, които веднага ще извикам пред началника на криминалния отдел. Няма смисъл да отричате повече. Нима не ви гризе съвестта? Спомнете си ужаса, който ви овладя, когато прочетохте съобщението във вестника: Жак Обриьо осъден на смърт!… Вие не сте искали нещата да стигнат дотам, нали? Смятали сте, че е достатъчно да го оковат във вериги. Но гилотината… Жак Обриьо, който е невинен, да бъде екзекутиран утре? Хайде, признайте, ако не за друго, за да спасите главата си. Признавайте де!
Наведен над него, Ренин се опитваше с всички сили да изтръгне самопризнание, но младежът се бе вече опомнил и хладнокръвно, почти с презрение произнесе:
— Вие сте луд, господине. Всичко това, което наприказвахте, е пълна безсмислица. Всичките ви обвинения са неоснователни и недоказуеми. Ами банкнотите? Намерихте ли ги у дома, както твърдяхте?
Отчаян, Ренин го заплаши с юмрук:
— Ах, негоднико, ще те довърша, ще видиш! Той дръпна инспектора настрана.
— Е добре! Какво ще кажете за всичко това? Такъв глупав тип, нали?
Инспекторът повдигна глава.
— Може би…, но въпреки това… досега… не сте привели никакво сериозно доказателство.
— Почакайте, господин Морисо — каза Ренин. — Почакайте да се срещнем с г-н Дюдуи. Той ще ни чака в Дирекцията на полицията, нали?
— Да, трябва да бъдем там в три часа.
— Добре тогава. Там ще бъдете удовлетворен, господин инспекторе! Повтарям Ви, че ще бъдете!
Ренин говореше като човек, сигурен в своята версия. Ортанз приближи до него и му прошепна така, че да не чуят другите:
— Уловихте ли го най-после? Ренин поклати отрицателно глава.
— Уви не съм! Дори не съм направил нито крачка напред от първоначалното положение.
— Но това е ужасно! Ами доказателства?
— Няма и следа от доказателства. Надявах се да го извадя от равновесие. Но се съвзе много бързо негодникът.
— И все пак сте сигурен, че е той, нали?
— Не може да бъде друг. От самото начало предчувствах, че е той и оттогава не го изпускам от очи. Забелязах как безпокойството му се увеличава едновременно с разследването, което правех около него. Сега вече зная, че е той.
— Обичал ли е наистина г-жа Обриьо?
— Ако следваме логиката, би трябвало отговорът да бъде да. Но всичко това поне засега са само мои лични убеждения, извадени от теоретични предположения. С тях обаче не можем да спрем гилотината. Е, ако успеем да открием банкнотите, г-н Дюдуи би ме подкрепил, но иначе ще се изсмее в лицето ми.
— Но какво да правим тогава? — прошепна Ортанз с изтръпнало от болка сърце.
Ренин не отговори. Продължи да кръстосва стаята и потрива ръце. Нещата все пак вървяха на добре.
— Колко приятно е да се занимаваме със случаи, които се разплитат сами. Как мислите, г-н Морисо, ако отидем сега в Дирекцията на полицията, дали началникът няма да бъде вече там? От това, което вече знаем, мисля, че ще успеем да стигнем до добър край. Дали г-н Дютрьой няма да пожелае също да ни придружи?
— А, защо не? — отговори запитаният с нотки на арогантност в гласа.
В същия миг, в който Ренин отвори вратата, в коридора се чу шум. Дотича собственикът на къщата, който жестикулираше уплашено.
— Господин Дютрьой, господин Дютрьой — крещеше той, — във вашия апартамент има пожар. Един минувач е видял това от площада.
В погледа на младежа блесна пламъче. Може би за част от секундата устните му се свиха в подигравателна усмивка. Забелязвайки я, Ренин извика:
— Аха! Сам се издаде, негоднико! Ти си предизвикал пожара и сега парите горят.
Ренин прегради пътя на опитващия се да излезе младеж.
— Оставете ме — крещеше Дютрьой, — в квартирата ми има пожар и никой не може да влезе в нея, за да гаси, понеже само аз имам ключ. Ето, вижте го… Пуснете ме да мина, за Бога!
Ренин отне ключа от ръцете му и го притисна до стената:
— Не мърдай, сега вече те пипнах. Загуби играта, негоднико… Господин Морисо, не бихте ли издали заповед да бъде задържан и ако се опита да бяга, да му пробият набързо главата? Е, господа агенти, можем ли да го оставим на вас? Един куршум в главата и толкова.
Ренин затича по стълбите. Ортанз и главният инспектор го последваха протестирайки и без да крият лошото си настроение.
— Само се лутаме, не е възможно да е запалил той огъня, не ни е напускал дори за минута!
— По дяволите, той е устроил всичко това предварително.