Тя подскочи, превъзбудена от ужасните думи, които сама произнасяше, и ноктите й почти докосваха лицето на нейната „приятелка“.
— Ах, не казвай, че не си го убила — се провикна тя. — Не казвай това, забранявам ти. Не го казвай! Камата е там в твоята чанта. Моят брат я напипа, докато говореше с теб, и извади ръката си оттам с кървави петна. Кръвта на твоя съпруг, Терез. А освен това дори нищо да не бях открила, мислиш ли, че още първите минути нямаше да отгатна? Веднага узнах истината, Терез. Още когато един моряк ми каза долу: „Г-н Ембревал ли? Той е убит.“ Аз си казах: „Това е тя, Терез го е убила“.
Терез не отговори. Не протестира дори с жест. Ортанз, която я наблюдаваше с напрежение, помисли, че открива в нея отчаянието на тези, които знаят, че са загубени. Бузите й хлътнаха, а лицето й имаше такова отчаяно изражение, че Ортанз се смили и я закле да се защитава.
— Но хайде, обяснете, моля Ви. По време на престъплението вие бяхте тук на балкона… А тази кама, как сте могла? Как ще обясните?
— Обяснения! — възрази Жермен Астенг. — Нима тя може да даде някакво обяснение? Какво значение имат привидностите на престъплението! Какво значение има какво е видяно и какво не е видяно! Основното й доказателство… е там в нейната чанта. Да, това си ти! Ти си го убила! Ти най-сетне го уби! Ах, колко пъти съм казвал на моя брат: „Тя ще го убие!“ Фредерик се опитваше да те брани. Фредерик винаги е имал слабост към теб. Но всъщност той предвиждаше събитията… И ето че това ужасно нещо е извършено! Един удар с кама в гърба. Страхливка! Страхливка! Нищо ли да не кажа! Но аз не се колебах и за секунда! Фредерик също! Ние веднага потърсихме улики… И с целия си разум, с цялата си воля, ще те предам… Свършено е с теб, Терез. Ти си загубена. Нищо повече не може да те спаси. Камата е в тази чанта, около която се притиска твоята ръка. Следователят ще се върне и ще я намери. Обагрена с кръвта на твоя мъж…Там ще намери също неговия портфейл. Те са там. Ще ги намерят.
Такъв гняв я раздираше, че тя не можа да продължи и остана с протегнати ръце и раздвижено от нервни конвулсии лице. Ренин хвана леко чантата на Терез Ембревал. Младата жена се вкопчи в нея, но той настоя и й каза:
— Оставете това на мен, госпожо. Вашата приятелка Жермен е права. Следователят ще дойде и фактът, че камата е във вашите ръце, ще доведе до незабавно арестуване. А не бива да става така. Оставете на мен.
Неговият внушителен глас сломяваше съпротивата на Терез. Един след друг пръстите й се отпуснаха. Той взе чантата. Отвори я. Извади от нея малка кама с абаносова дръжка и портфейл от сив марокен. После кротко сложи двата предмета във вътрешния джоб на своето сако. Жермен Астенг го гледаше слисано.
— Вие сте луд, господине! С какво право?
— Това са предмети, които не бива да се търкалят току така. Сега съм спокоен. Съдията няма да бръкне за тях в моя джоб.
— Но аз ще ви издам, господине! — каза тя възмутено. — Правосъдието ще бъде предупредено.
— А не, не — каза той, като се смееше. — Вие нищо няма да кажете! Правосъдието няма нищо общо с това. Конфликтът, който ви разделя, трябва да се уреди между вас двете. Откъде накъде ще месите правосъдието във всички житейски инциденти!
Г-жа Астенг се задушаваше от гняв.
— Но вие нямате никакво право да ми говорите така, господине! Кой сте вие? Приятел ли сте на тази жена?
— От момента, в който я нападате, да.
— Но аз я нападам, защото е виновна. Не можете да отречете, че е убила съпруга си.
— Аз не го отричам — заяви Ренин със спокоен вид. — Ние всички сме съгласни по този въпрос. Жак Ембревал беше убит от неговата жена. Но аз повтарям, правосъдието не трябва да узнае истината.
— То ще я узнае от мен, господине, заклевам ви се. Тази жена трябва да бъде наказана. Тя е убийца.
Ренин се приближи до нея и като я докосна по рамото, каза:
— Току-що ме питахте с какво право се намесвам. А вие, госпожо?
— Аз бях приятелка на Жак Ембревал.
— Само приятелка ли?
Тя бе малко смутена, но веднага се съвзе и продължи:
— Аз бях негова приятелка и мой дълг е да отмъстя за него.
— Вие ще мълчите обаче, така както той замълча.
— Но той не е могъл да я обвини, преди да умре.
— Вие се лъжете. Той можеше да обвини жена си и имаше достатъчно време, за да го стори, но нищо не каза.
— Защо?
— Заради техните деца.
Г-жа Астенг не се предаваше и поведението й изразяваше все същото желание за отмъщение и същата ненавист. Но въпреки всичко тя изпадаше под влиянието на Ренин. В малката затворена стая, където се сблъскваше толкова омраза, той постепенно ставаше господар на положението и Жермен Астенг разбираше, че г-жа Ембревал чувства ободряващата сила на тази неочаквана помощ, която й се предлагаше на ръба на пропастта.