— Като си помисли човек — каза Ортанз, — че камата и портфейлът на г-н Ембревал са у вас!
— А това ви се струва безкрайно опасно ли? — каза той, като се смееше. — На мен ми се струва безкрайно комично.
— Не ви ли е страх?
— От какво?
— Да не се усъмнят в нещо?
— Господи боже! В нищо няма да се усъмнят! Ние ще разкажем на тези хора онова, което видяхме, а нашето свидетелство само ще увеличи техните затруднения, защото ние съвсем нищо не сме видели. От благоразумие ние ще останем един-два дни, за да бдим. Но въпросът е уреден.
— Все пак вие отгатнахте, и то още в първата минута. Защо?
— Защото, вместо да търся под вола теле, както обикновено става, аз си поставям винаги въпроса така, както трябва да се постави. И решението идва съвсем естествено. Един господин влиза в своята кабина и се затваря в нея. Намират го мъртъв половин час по-късно. Никой не е влизал. Какво е станало? За мен отговорът е незабавен. Не е нужно дори да се мисли. След като престъплението не е извършено в кабината, значи е извършено преди и господинът, влизайки в своята кабина, вече е бил смъртно ранен. И изведнъж истината се яви пред мен. Г-жа Ембревал, която трябваше да бъде убита тази вечер, го бе изпреварила и докато мъжът и се е навеждал, в момент на умопомрачение тя го е убила. Остава само да се търсят мотивите за нейното действие. Аз ги научих, аз влязох в дълбочината на нейната душа. Това е цялата история.
Започна да се свечерява. Небесната синева ставаше по-тъмна, а морето още по-спокойно.
— За какво мислите? — попита Ренин след миг.
— Мисля — каза тя, — че ако аз бях жертва на някаква машинация, щях да запазя доверието си във вас, каквото и да става. Аз знам, така както знам, че съществувам, че вие бихте ме спасили, каквито и да са пречките. Няма граници за вашата воля.
Той каза много тихо:
— Няма граници за моето желание да ви се харесам.
IV
ИЗДАЙНИЧЕСКИЯТ ФИЛМ
— Наблюдавайте сега внимателно този, който играе ролята на метр д’отел… — зашепна бързо на ухото й Серж Ренин.
— Какво толкова необикновено има в него? — заинтересува се Ортанз.
Двамата водеха този разговор на предобедното представление в един кинотеатър, където младата жена беше завела Ренин, за да му покаже една артистка, от която живо се интересуваше. Всъщност Роз-Андре, която бе в центъра на всички афиши за филма, и бе полусестра. Баща им се беше женил два пъти.
Скарани от няколко години, двете дори не си и пишеха. Красиво създание, с фини маниери и весело лице, Роз-Андре, след като бе играла не много успешно в театъра, сега, напротив, се издигаше твърде бързо в киното, където й предричаха голямо бъдеще. Този ден тя вълнуваше публиката не толкова с играта си, колкото със своята красота, в един доста посредствен филм: Щастливата принцеса.
Ренин не отговори на въпроса на Ортанз, но се върна на него веднага щом настъпи антрактът.
— Когато гледам лош филм — заговори той, — се забавлявам, наблюдавайки второстепенните роли. И винаги се учудвам как тези нещастници дори и след като е трябвало да репетират по десет-двайсет пъти някои сцени, дори и при последните снимки мислят понякога за нещо друго, вместо за това, което играят? Това са моите малки развлечения, да надничам в душите или инстинктите им и това е доста забавно. Наблюдавайки сега например този метр д’отел…
На екрана вече се бе появила луксозно сервирана маса, на централно място, зад която седеше щастливата принцеса, заобиколена от всички влюбени в нея кавалери. Половин дузина слуги непрекъснато сновяха наоколо под командата на метр д’отела, един едър мъжага с груба мутра, с вулгарно изражение и дебели вежди, които се съединяваха, образувайки една непрекъсната линия.
— Една животинска глава — прошепна Ортанз, — какво толкова интересно виждате в нея?
— Обърнете внимание как гледа сестра ви и дали не го прави по-често, отколкото би трябвало.
— Но, боже мой, това досега не ми е направило впечатление — възрази Ортанз…
— Възможно е, но за мен е очевидно, че в действителност този човек изпитва към Роз-Андре чувства, които нямат нищо общо с ролята му на жалък слуга — възрази Ренин. — Възможно е в действителния живот никой дори да не подозира това, но ето тук, на екрана, когато не се сдържа или когато предполага, че колегите му, заети със своите роли, няма да го видят, тайната му се разкрива. Вижте…
Човекът вече не се движеше. Дошъл беше краят на обеда. Принцесата отпиваше от една кристална чаша шампанско и той я фиксираше с искрящите си очи, скрити наполовина под гъстите му вежди…
Още два пъти те забелязаха в израза на лицето му подобни странни нюанси, на които Ренин отдаваше важно значение, но в което Ортанз се съмняваше.