— Той просто има навикът да гледа така — твърдеше тя, и Ренин реши временно да не я разубеждава.
Първата част свърши. Имаше и втора. Според програмата показваните в нея събития се развиваха една година по-късно. Щастливата принцеса вече живееше в една хубава нормандска къщичка, обрасла цялата с пълзящи растения, заедно с бедния музикант, когото бе избрала за съпруг. Все така щастлива, все така пленителна и обаятелна, тя пак бе заобиколена с множество най-разновидни обожатели. Всички мъже — обикновени граждани и благородници, банкери и селяни, лудееха по нея, но повече от всички бе подлудял един див самотник, космат груб дървар, когото тя срещаше при всяка разходка. Въоръжен винаги със своята брадва, опасен и лукав, той постоянно се навърташе около къщурката и зрителите предчувстваха с нарастващ ужас, че опасността все повече надвисва над щастливата принцеса.
— Вижте, вижте — прошепна Ренин, — знаете ли кой е този горски човек?
— Не.
— Същият актьор, който играеше метр д’отела. Възложили са му и двете роли.
И наистина, въпреки грима, който бе променил физиономията му, и дрехите, които бяха променили силуета, под тежката походка и под изпъкналите рамене на дърваря проличаваха маниерите и движенията на метр д’отела, а под занемарената му брада и дълги гъсти коси се прокрадваха познатите черти на бръснатата животинска мутра с рунтави съединени вежди.
В дълбочината на екрана принцесата излезе от къщичката. От време на време камерата фиксираше в едър план свирепите очи или ръцете с грамадни пръсти на дърваря.
— Той ме плаши — каза Ортанз, — действително е ужасен.
— Понеже действително преживява това, което играе — забеляза Ренин. — Нали разбирате, в течение на тези три-четири месеца, които вероятно са изминали след края на първата до снимането на втората част на филма, любовта му се е засилила и за него това вече не е принцесата, а самата Роз-Андре.
Човекът се притаи. Жертвата приближаваше, без да подозира присъствието му. Тя отмина, но чу шум и спря. Погледна нататък отначало усмихната, после с внимание, по-после с безпокойство и най-после с ужас. Дърварят, разтваряйки клоните, изведнъж се появи пред нея.
Двамата се озоваха един срещу друг. Той разтвори ръце, за да я сграбчи, тя искаше да изкрещи, да извика за помощ, но думите й заседнаха в гърлото, и ръцете му я обхванаха, без тя да може да окаже каквато и да било съпротива. След това той я метна на рамо и препусна през гората.
— Убедихте ли се сега? — прошепна Ренин. — Мислите ли, че този толкова посредствен актьор би могъл да изиграе ролята си с такава сила и мощ, ако партньорка му бе друга жена, а не Роз-Андре?
В това време дърварят достигна брега на голяма река. Съзря недалеч една стара, изтеглена върху тинята лодка. Той положи в нея неподвижното тяло на Роз-Андре, бутна лодката във водата и загреба нагоре срещу течението, но без да се отдалечава много от брега.
Следващите кадри вече показваха как той излиза отново на сушата, навлиза в покрайнините на гората и си пробива път между големи дървета и отломъци от скали. Оставяйки за малко принцесата на земята, той разчиства входа на една пещера, която се осветява само от една кръгла дупка.
По-нататък действието се пренася в къщичката на принцесата, където се бе възцарило голямо безпокойство. Съпругът й, силно разтревожен, тръгва да я търси. Най-после след големи митарства открива следите на принцесата по малките начупени клончета, които тя бе хвърляла, за да отбележи пътя, по който е минала при отвличането.
После вече бе показана и развръзката. Отчаяната борба между дърваря и принцесата завършва с победата на първия, но когато тя, останала вече без сили, е повалена и я очаква най-страшното, внезапно се появява съпругът й, който с един изстрел поваля дивака и я спасява.
Филмът свърши. Двамата излязоха от киното и Ренин даде знак на шофьора си, който го чакаше отпред с автомобила, да ги последва бавно, а те двамата с Ортанз тръгнаха пеша по улица „Дьо ла Пе“. Ренин беше замислен. След продължително мълчание, от което младата жена, въпреки желанието си, започна да се безпокои, той я попита:
— Обичате ли сестра си?
— Да, много.
— И въпреки това сте скарани?
— Скарахме се още когато бях омъжена. Роз е твърде кокетна с мъжете, а аз съм ревнива, макар че в случая трябва да призная, съвсем безпричинно. Но защо ми зададохте този въпрос?
— Не зная… този филм ме преследва и изразът на лицето на този човек е толкова странен!
Тя го хвана за ръката и нетърпеливо настоя: