Ортанз потрепери.
— Или да умре — добави принцът.
— О, Ренин, ние сме много закъснели, твърде много.
— Защо?
— Оттогава са изминали три седмици. Нима допускате, че той ще я държи затворена там толкова дълго време?
— Не, разбира се, но мястото, което ми показаха, се намира на един кръстопът и оттеглянето оттам е твърде несигурно. Убеден съм обаче, че ще открием там някои указания.
След половин час те вече бяха навлезли в могъщата, стара и просторна гора на Бретон, наситена с останки от римската епоха и средните векове. Ренин, който не веднъж бе минавал и по-рано оттук, насочи автомобила към един голям дъб, чийто разперени клони образуваха нещо като широк покрив само на няколко метра встрани от пътя. Автомобилът спря пред него и те тръгнаха по-нататък пешком.
— Елате — каза Ренин, — пещерата е съвсем наблизо, но е прикрита сред храстите.
Намериха я лесно. Няколко големи Скали образуваха нисък вход, към който се отиваше по тясна пътека между гъстата гора.
Ренин влезе вътре и с помощта на електрическото си фенерче заразглежда малката пещера, стените на която бяха изпъстрени с подписи, надписи и рисунки.
— Вътре няма нищо — каза той, като излезе. — Но ето доказателството, което търсих. Ако споменът за филма наистина е довел Далбрек до пещерата на щастливата принцеса, би трябвало да мислим, че до същите мисли е достигнала и Роз-Андре. Тогава щастливата принцеса от филма беше чупила парченца от клоните през целия преход. Ето същите знаци и сега. Там, вдясно, има клончета, които са сравнително скоро отчупени.
— Може и така да е — съгласи се Ортанз. — Приемам, че това може да са следи от преминаването им, но те са от преди три седмици, нали, а оттогава…
— Оттогава сестра ви е затворена в някоя по-скрита дупка.
— Или убита и заровена нейде под окапалата шума.
— Не, не — каза Ренин, като дори тропна с крак. — Не е възможно този човек, който е извършил всичко това, за да я има, да я убие. Той ще прояви търпение. Ще се опита да спечели жертвата си със заплахи или чрез глад…
— Какво да правим тогава?
— Да търсим.
— Но къде?
— За да излезем от лабиринта, имаме една пътеводна нишка — интригата на „Щастливата принцеса“. Ако я следваме, мисля, че ще се приближаваме все повече до развръзката. В драмата, за да доведе принцесата тук, дърварят премина гората и пое с лодка по реката. Сена се намира само на около километър оттук. Нека слезем към нея.
Ренин тръгна отново без колебание напред, но бе постоянно нащрек, като добро ловно куче, чието обоняние го води по правилния път. Следвани от автомобила, те стигнаха до група къщи на самия бряг. Ренин се запъти, без да губи време, направо към лодкаря, който прекарваше пътниците на другата страна на реката. Между тях започна бърз диалог и скоро той вече знаеше всичко, което го интересуваше. Преди три седмици една от лодките на лодкаря изчезнала. Това е било в понеделник. Тръгнал да я търси и я намерил в тинята, половин километър по-надолу по реката.
— Наблизо до колибата, при която снимаха през това лято филма, нали? — запита Ренин.
— Да.
— Тогава бяха докарали една открадната жена, нали?
— О, да, щастливата принцеса, или по-точно г-жа Роз-Андре, собственицата на къщата на хълма Кло-Жоли.
— Къщата отворена ли е сега?
— Не. Дамата я няма вече повече от месец. Преди да замине, затвори всичко.
— Няма ли пазач?
— Не, сега там не живее никой. Ренин се обърна към Ортанз:
— Без съмнение това е затворът, който е избрал за нея. Ловът продължаваше. Тръгнаха по пътеката край Сена. Стъпките им не се чуваха поради меката трева. Пътеката ги изведе на главния път. През просеката на горския масив се виждаше къщата на височината Кло-Жоли, цялата заобиколена с жив плет. В нея Ортанз и Ренин познаха „колибата“ от „Щастливата принцеса“. Прозорците бяха затворени с капаци и по пътеките беше избуяла трева.
Скрити в гората, двамата наблюдаваха къщата повече от два часа, но не забелязаха нищо, което да показва, че в нея има някой. Младата жена вече губеше надежда и не вярваше, че Кло-Жоли е затворът на нейната сестра, но Ренин продължаваше да твърди:
— Казвам Ви, че тя е там. Изчислено е с математическа точност. Не е възможно Далбрек да не е избрал това място за затвор на своята пленница. Надява се по този начин да я направи по-покорна, разчитайки и на въздействието на познатото й и от сценария място.
Най-после откъм къщата се чуха стъпки. На пътя се появи силуетът на мъж — разстоянието беше голямо и лицето му не можеше да се види, но тежката походка и маниерите му бяха съвсем същите като на онзи човек, който бяха видели във филма.