Ренин седна близо до младата жена, помоли я да държи в ръката си електрическото фенерче и на неговата светлина започна да пише, като същевременно произнасяше текста на висок глас:
„До госпожица Роз-Андре.
Госпожице, един приятел ви предупреждава, че полицията издирва господин Далбрек. Причините за това сигурно са ви известни. Засега няма никаква опасност да го открият, тъй като го търсят по десния бряг на Сена, в околностите на Кудебес. Това ви дава възможност да заминете за Западна Франция и се качите необезпокоявани, но поотделно, на параходите за Америка. Оттам Далбрек би трябвало да си направи удоволствието да изплати задигнатата от кинокомпанията сума и всичко малко по малко ще се забрави. С почит…“
— И какво ще правите с това писмо? — запита Ортанз.
— Ще се върна там, ще мушна писмото под вратата на кухнята, ще позвъня и ще си отида.
След няколко минути той вече се върна и потривайки ръце, каза:
— Свърши се…, звъннах…, отвори се и видях отдалече, че писмото бе прибрано. Сега нека сами се погрижат за себе си по-нататък.
В девет часа Ортанз и Ренин тръгваха за Кудебес.
— Нищо не открих — съобщи Ренин на инспектор Морисо, — мога да ви дам само едно сведение: Далбрек сигурно ще замине за Германия. Ще се интересувам и по-нататък от този въпрос и ще ви държа в течение. Но що се отнася лично до мен, мисля, че почти загубих надежда.
— И аз не се надявам вече — поклати глава Морисо. Вечерта, в автомобила, който ги връщаше в Париж.
Ортанз и Ренин мълчаха. После той заговори с весел глас.
— Всъщност в началото схванах правилно нещата, излъгах се впоследствие при развръзката. Нямаше нужда да се мобилизира полицията! Но какво да направя, не мога винаги да ви предлагам авантюри, в които успявам да разгадая всичко веднага и изцяло, но и тези са също добри, тези, които ви вълнуват, Ортанз…, карат ви да плачете… и ви задържат при мен.
Ортанз премигна с овлажнени очи. За първи път той правеше алюзия между преживяната сантиментална авантюра и крехките връзки, които все повече ги съединяваха след всяка нова задача, след която се впускаха. Страстната фигура на сестра й, видението на тази любов я бяха смутили и близостта с този необикновен човек, който подчиняваше събитията на волята си и като че ли си играеше със съдбата на тези, които преследва или защитава, вече я караха да се чувства слаба и неспокойна. Отначало го бе приела за враг, от когото трябва да се брани, после за учител, а сега все повече го приемаше за приятел, който я смущава и я изпълва с очарование и съблазън.
V
СЛУЧАЯТ С ЖАН-ЛУИ
Това се случи с такава бързина, че Ортанз остана смаяна. Двамата се разхождаха по моста над Сена, когато един женски силует прескочи парапета и се хвърли в реката. Настъпи голяма тревога. От всички страни се чуваха викове. Изведнъж Ортанз хвана ръката на Ренин.
— Какво сте намислил? Да не вземете да се хвърлите след нея!… Забранявам Ви…
Но в ръцете й вече бе останало само палтото на нейния компаньон и Ренин се бе озовал с един скок в реката…
После за известно време тя не можа да види нищо. Увлечена от тълпата, едва няколко минути по-късно достигна до самия бряг на реката и видя как Ренин се изкачваше по една стълба, носейки на ръце млада жена, чиито черни коси бяха прилепнали около посинялото й лице.
— Не е умряла — извика той. — Бързо в аптеката…, но няма опасност за живота й.
Той предаде бързо младата жена на двама стражари, разблъска наобиколилите го журналисти, които искаха да узнаят името му, и като дръпна съвършено омаломощената от вълнение Ортанз в едно такси, извика на шофьора:
— Карай!
— Уф — обърна се вече зад завоя към нея той, — още една баня! Какво да се прави, мила приятелко, това е по-силно от мен. Видя ли някой от себеподобните ми да се хвърля в реката, веднага се хвърлям и аз. Изглежда в мен има някакъв атавизъм — нещо наследствено от далечните ни прадеди.
Стигнаха до дома му и Ренин отиде да се преоблече. Ортанз остана да го чака в автомобила. Когато се върна, нареди на шофьора:
— Улица „Тилсит“!