— Къде отиваме? — запита Ортанз.
— Да проверим какво става с младата дама.
— Значи знаете адреса и?
— Да, успях да го прочета върху гривната, а също така и името й: Женевиев Еймар. Сега отиваме там. О, не за да приемам благодарности. Не. Просто от обикновено любопитство… Макар и може би излишно. Спасявал съм поне дузина млади удавници. Мотивите им са почти винаги едни и същи: любовна мъка и при това почти всеки път породена от най-обикновена нещастна любов. Впрочем, ще имате и сама възможността да видите това, скъпа приятелко.
Когато пристигнаха до къщата на улица „Тилсит“, лекарят току-що излизаше от апартамента, в който г-ца Еймар живееше заедно с баща си. Младата госпожица, уведоми ги слугинята, се чувствала вече далеч по-добре, отколкото можеше да се предполага, и сега спяла. Ренин се представи като спасителя на Женевиев и изпрати визитната си на бащата, който изтича с разтворени ръце и сълзи на благодарност в очите.
Беше слабичък възрастен човек, който веднага, без да чака да го разпитват, заразказва с покрусен от тъга глас.
— Това е за втори път, господине! Преди седмица се опита да се отрови. Нещастното дете! Живота си бих дал за нея, но тя само повтаря: „Не искам да живея! Не искам да живея!“ Ето как отговаря на всичките ми молби… Ох, страхувам се, че пак ще се опита. Какъв ужас! Да се самоубие моята малка Женевиев! И защо, Боже мой!…
— Да, защо? — настоя Ренин. — Сигурно пропаднала женитба.
— Така е — развален годеж… А милото ми дете е толкова чувствително!…
Ренин го прекъсна. От момента, когато човечецът започна да разказва интимните си проблеми, не трябваше да губи време в излишни приказки и използвайки създадения си вече пред него авторитет, предложи:
— Уважаеми господине, искате ли да разгледаме положението по-системно? Госпожица Женевиев беше ли сгодена?
Господин Еймар не се поколеба в отговора си:
— Да.
— От кога?
— От тази пролет. Докато прекарвахме великденските празници в Ница, се запознахме с Жан-Луи д’Ормивал. След като се завърнахме, младежът, който живееше главно с майка си и леля си, пристигна в Париж и се установи на квартира в нашия квартал. С Женевиев се виждаха всеки ден. Ще си призная, лично на мен Жан-Луи Вобоа не ми беше особено симпатичен.
— Извинете — забеляза Ренин, — преди малко го нарекохте Жан-Луи д’Ормивал.
— Той се нарича и така.
— Значи има две имена?
— Не зная. В това също има някаква загадка.
— А той под какво име ви се беше представил?
— Жан-Луи д’Ормивад.
— А Жан-Луи Вобоа?
— Така е бил представен пък на дъщеря ми от някакъв господин. Но Вобоа или д’Ормивал, струва ми се, не е толкова важно. Това лято край морето и после тук той не се отделяше от нея. Но после, миналия месец, когато си замина у дома, за да се договори с майка си и леля си за сватбата, изведнъж дъщеря ми получи ето това писмо:
„Женевиев, има много пречки, които възпрепятстват нашето щастие.
Отказвам се от бракосъчетаването ни с голямо отчаяние. Обичам ви повече от всякога. Сбогом!
Простете ми.“
Скоро след получаването на това писмо дъщеря ми се опита за първи път да се самоубие.
— На какво се дължи тази внезапна раздяла? Нова любов или някоя стара приятелка?
— Не вярвам, господине. Но в живота на Жан-Луи, според дълбокото убеждение на дъщеря ми, има някаква мистерия, или по-точно цяла поредица от мистерии, които му пречат и го преследват. Лице, измъчено като неговото, не съм виждал никога. Още от първия миг почувствах в него голяма мъка и тъга, и което бе най-странното, те се появяваха най-силно в миговете, когато се отдаваше на любовта си с най-голямо доверие.
— Впечатленията ви вероятно са се потвърдили и от някои други подробности, от някои неща, аномалията на които ви е направила впечатление? Това двойно име например…, не сте ли му задавали такъв въпрос?
— Да, питал съм го на два пъти. Първия път ми отговори, че леля му го наричала Вобоа, а майка му д’Ормивал.
— А втория?
— Тогава ми каза, че майка му го наричала Вобоа, а леля му д’Ормивал. Обърнах му внимание върху това и той така се изчерви, че повече не настоявах за отговор.
— Далече ли живее от Париж?
— В самото сърце на Бретан… Къщата Елсевен е на осем километра от Карекс.
Ренин замълча. Обмисляше всичко това няколко минути, после тръсна глава и каза на стареца:
— Не бих желал да безпокоя г-ца Женевиев, но повторете й точно това, което ще ви кажа: „Женевиев, господинът, който те спаси, ще направи дори и невъзможното, но в срок от три дни ще доведе годеника ти тук. Напиши една записка до Жан-Луи, която този господин ще му предаде.“