Старецът го изгледа смаян. Той промълви:
— Боже мой! Нима е възможно!… Бедната ми дъщеря, ще бъде спасена от смъртта… и ще бъде щастлива?
И той добави с глас, който едва се чуваше и същевременно бе много засрамен.
— О, господине, действайте бързо, защото поведението на дъщеря ми ме кара да подозирам, че тя е забравила някои свои задължения и няма да може Да преживее позора…, който скоро ще стане публично достояние.
— Мълчете, господине — предупреди го Ренин. — Има думи, които не трябва да се произнасят.
…Същата вечер Ренин и Ортанз отпътуваха с влака за Бретан.
В десет часа преди обед пристигнаха в Карекс, където Ренин се поразходи, докато Ортанз си почине. В дванадесет и половина, след като обядваха, двамата се качиха в автомобила, който им бе заел един известен в околността човек.
— Нещо сте бледа, мила приятелко — забеляза усмихнато Ренин, докато слизаха пред градината на Елсевен.
— Признавам — промълви Ортанз, — че тази история ме развълнува твърде много. Едно младо момиче, което два пъти посяга на живота си… Каква смелост е била необходима за това… Затова се страхувам…
— От какво се страхувате?
— Че няма да успеете. Не ви ли тревожи това?
— Мила приятелко — отговори той, — сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че се чувствам по-скоро весел.
— Но защо?
— Не зная. Имам чувството, че в основата на случая, който толкова ви тревожи, има нещо комично д’Ормивал… Вобоа… това намирисва на нещо смешно. Повярвайте ми и бъдете хладнокръвна. Впрочем, вече сме на самото място. Ще дойдете ли с мен?
Двамата прекрачиха главния вход на имението, който бе отбелязан с два дървени кола. На единия беше изписано името на г-жа д’Ормивал, а на другия това на г-жа Вобоа. На всеки от тях бе окачена отделна портичка с отделна пътека, която водеше към старо прихлупено жилище, разделено на две крила, пред които свършваха и пътеките.
Очевидно наляво живееше г-жа д’Ормивал, а надясно г-жа Вобоа.
Силна глъчка накара Ортанз и Ренин да спрат. Ослушаха се. Гласовете бяха два — остри и бързи, и те се караха. Разправията идваше откъм прозорците на партера, който беше на нивото на самата земя и бе обрасъл целият с лози и бели рози.
— Повече не бива да се приближаваме — каза Ортанз. — Не е прилично да се подслушва, а те, струва ми се, говорят за свои интимни тайни.
— Затова имаме още по-голямо основание да го направим. Подслушването в този случай е наш дълг. Нали сме дошли именно да научим нещо. Внимавайте, и макар и да вървим право напред, тези, които се карат, няма да ни забележат, тъй като са прекалено заети с друго.
И наистина, шумът от караницата не утихваше. Когато приближиха отворения прозорец, който бе недалеч от входната врата, те можеха да наблюдават и слушат каращите се, скрити удобно сред лозите и розите. Бяха две стари дами, които крещяха с всички сили една срещу друга и се заканваха със свити юмруци.
Стояха в предната част на една обширна столова, масата в която още не беше разтребена, а зад нея седеше един младеж, вероятно Жан-Луи, пушеше спокойно лула и четеше вестник, без да обръща внимание на разправията между двете домакини.
Едната от тях бе слаба и висока, облечена в рокля от тъмна коприна, с много руса на едри букли коса и застаряло вече лице. Другата още по-слаба, но съвсем ниска на ръст, се тресеше под домашната си роба от док и блещеше разкривеното си от злоба червено лице.
— Никаквица такава! — крещеше тя. — Няма друга като вас — толкова злобна и при това крадлива.
— Аз да съм крадла? — ръмжеше другата.
— Ами оня случай с десетте патици, по десет франка едната? Това не е ли кражба?
— Млъкнете, голтачка такава. Кой задигна банкнотата от петдесет франка от тоалетната ми масичка? О, Боже мой, да живееш с такава мръсница!
Другата подскочи от обида и се обърна към младежа.
— Е, Жан, значи оставяш тази злоба, твоята д’Ормивал, да ме обижда?
Високата изкрещя още по-бясно:
— Аз злоба? Чуваш ли я, Луи? Виж я тая твоя Вобоа с ариите и на дърта кокошка! Накарай я да млъкне най-после!
Изведнъж Жан-Луи тресна толкова силно с юмрук по масата, че чиниите подскочиха, и произнесе:
— Оставете ме и двете на мира. Умопобъркани бабички!
Сега те и двете се нахвърлиха веднага върху него, обсипвайки го с обиди.
— Подлец!… Долен тип!… Лъжец!… Син на негодница!… И самият ти си негодник…
Обидите се сипеха върху младежа като дъжд. Запушил ушите си, той излезе иззад масата. Имаше вид на човек, който не може да се сдържа повече и е готов да се нахвърли върху тях с юмруци.
Ренин прошепна:
— Какво ви казах? В Париж е драмата, а тук е комедията. Е, хайде, да влезем.